Хюрем. Московската наложница

— Колкото е твърдоглав Сюлейман, аз пък съм толкова решителна. Каквото си намисля, правя го. Казах му, че ако отида да посрещна Гюлбахар ханъм и ѝ обясня колко ще бъдем щастливи тя да ни погостува в дома ни, предполагам, няма да ми откаже.

Обърна се доволно и погледна изражението на Гюлбахар. Опита се да види чувствата, които жената прикриваше под маската на усмивката. От погледа ѝ струеше злоба. Омраза и завист. Точно това търсеше Хюрем. Защото и под собствената ѝ усмивка се криеше същото. Жената, чийто мъж отне, а сега се готвеше да вземе короната от главата на сина ѝ, трябваше да я мрази до смърт, че докато Хюрем прилагаше плана си, да не чувства никакво съжаление.

— Знаете ли, имам една добра новина за вас — каза тя с нехайно изражение. — Няма да се връщате в Маниса. Казах на Сюлейман и той се съгласи. Вашето място и това на принца ни са тук. Едно дете трябва да е близо до баща си, не е ли така?

Хюрем беше работила по този план с месеци. Беше загубила броя на безсънните нощи, когато, замаяна от любовна умора, бе плела тази мрежа, но бе премислила всеки детайл хиляди пъти. Бе пресметнала всяка вероятност и бе решила какво ще направи и каже във всяка ситуация. Например сега Хюрем бе сигурна, че Гюлбахар никога няма да приеме да остане като нейна гостенка в Йени сарай[113], където имаше хиляди спомени. Пък и нямаше намерение да настоява. Целта ѝ беше да се знае, че Хюрем е отправила такава великодушна покана, но Гюлбахар е отказала. Това беше достатъчно. Без съмнение, жената щеше с радост да приеме да остане в Истанбул. Пък и след като Сюлейман бе съгласен, никой нямаше да я пита дали ще стои, или ще се връща. И стана точно както Хюрем очакваше. Макар че Гюлбахар беше на ръба на една от своите нервни кризи, тя благодари за любезната покана и каза:

— Обаче и на Мустафа хан, и на мен ще ни е по-удобно в Ески сарай. Добре ще е принцът ми да не се затваря отсега в двореца, където ще живее, когато стане падишах. И без това с благословията на Аллах ще бъде там дълги години.

Хюрем не обърна внимание на скрития намек в това изречение, който ясно напомняше, че когато синът на Гюлбахар стане падишах, тя ще се върне в този дворец като валиде султан. А Хюрем пък ще бъде прогонена и забравена. Съпругата на султана само се задоволи да изсумти и съвсем не мислеше така.

Не се впечатли и от думите на Гюлбахар:

— Зарадвах се, че господарят ни реши да се върнем в Истанбул. Мустафа ще навлезе по-добре в държавните дела до баща си.

Хюрем дори погали ръката на жената, сякаш беше много доволна.

През онази нощ в Ески сарай Гюлбахар изтормози всеки, които се мернеше пред погледа ѝ.

— Ще я убия тази московска мръсница! — крещеше тя.

А през това време в прегръдките на султан Сюлейман полубудната Хюрем беше доволна, че е събрала всички змии, да са ѝ пред очите. Тя си спомни времето, когато обикаляха с Тачам Ноян из планините, и думите му, щом някоя змия я изплашеше: