Хюрем. Московската наложница

Ако Семиха докладваше тези думи, както бившата любимка на султана предполагаше, че ще стане, това щеше да породи съмнение у Хюрем. Гюлбахар с радост си помисли, че ѝ се предлага идеална възможност да развали отношенията между Хатидже султан и Хюрем.

Изведнъж сякаш я удари гръм. Как не се беше сетила по-рано за това? Никой не го бе виждал със собствените си очи, но все се говореше, че Семиха харесва жени. Всички знаеха, че тя лично подбира момичетата, които служеха в конака на Искендер паша.

Да не би московчанката и Семиха…?

Въпросът бе слисал дори и Гюлбахар. Не, не беше възможно. Тя се опита да прогони породилото се съмнение. Сигурно неприязънта бе причината за него. Не вярваше да се е осмелила!

Но в съзнанието ѝ се загнезди подозрение, което непременно трябваше да сподели с Ибрахим паша. Дори то да беше безпочвено, нямаше да е лошо да плъзне такава клюка за Хюрем.

Докато в двете палатки, предназначени за жените, съпругата на Сюлейман и бившата му любимка крояха опасни планове за децата си и тяхното бъдеще, в шатрата на падишаха цареше превъзходно настроение. Покаялият се Сюлейман, който не близваше и капка вино от вечерта, когато узна, че Хюрем е станала мюсюлманка, си бе забранил алкохола. Ала за тържеството по случай сюнета на принцовете заповяда да почерпят всички с най-отбрани вина. Докато той се освежаваше с всевъзможни шербети в августовската жега, многолюдната тълпа, която обграждаше Ат мейданъ, се беше отдала на забавления, позамаяна от леещото се вино.

Султан Сюлейман, заразен от приповдигнатото настроение на народа, изведнъж се обърна към Ибрахим паша:

— Я кажи, паша. Чие тържество стана по-пищно? Нашето или твоето?

— Разбира се, че моето, султане.

Везирите, които чуха въпроса на падишаха и отговора на Ибрахим, се вледениха. А султан Сюлейман цял почервеня от ярост. Хрумна му, че Хюрем явно имаше право. Този мъж беше започнал да се смята за по-велик от султана. Така ли му се отплаща за това, че въпреки всичките доноси срещу него не позволи косъм да падне от главата му?

В онзи момент за първи път падишахът съжали за обещанието, което даде на Ибрахим:

— Ти си мой приятел. Докато душата ми се намира в това тяло, никога няма да те унижа и да те сваля от длъжност.

Все пак успя да потисне гнева, който го заливаше на вълни.

— И защо твоето да е било по-пищно? Не виждаш ли, че всички владетели, крале, ханове и хагани използват като претекст тържеството, по случай сюнета на принцовете ми и от месеци изпращат посланиците си до вратите ни, за да спечелят приятелството ни. Трупат в краката ни най-ценни дарове. Всички се прекланят в полите ни и молят за милост. Дори и посланикът на нашия враг Карл V чака пред портите от две седмици, за да бъде приет. Не виждаш ли колко могъща е държавата ни и колко велик е султанатът ни, че да твърдиш, че твоето тържество е повече от нашето? Да не сме разбрали грешно?