![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
— Може би знае.
Пътника го погледна.
— Тогава непременно ще ни нападнат тази нощ.
Настаниха се до една купчина канари. Пътника запали малък огън, но седна с гръб към него. Ереко седна от другата страна на огъня и гледаше ту мрака, ту Пътника. Той седеше с меча си в скута и чакаше. Ереко отново се зачуди на тоя човек, който можеше да покаже такава мекота и — както се казваше — човечност и в същото време желаеше да изколи някаква зле въоръжена и необучена сган, включително юноши, които нямаха никакъв шанс срещу него.
— Нека просто продължим по пътя си — рече Ереко през огъня. — Защо изобщо трябва да спираме?
— Не възнамерявам да се озъртам чак до Северната цитадела. Всеки глупак може да извади късмет с лък.
Ереко го изгледа объркано. Да, това беше вярно. Поне в неговия случай. Въпреки че старееше много бавно, той все пак можеше да бъде убит от най-обикновена физическа травма. Ами Пътника? Той имаше ли подобни грижи? Очевидно не. Но все пак беше човек. И още беше жив. Изглежда постоянно внимаваше за тази неочаквана стрела в гърба. Независимо от това колко големи или невероятно изкусни — както беше при Пътника — бяха уменията на някого в близкия бой, една случайна стрела можеше да сложи край на всичко.
Ереко разпростря сетивата си над земята и можа да ги почувства — неколцина мъже на склона, близо до поточето. Бяха се събрали накуп. Може би се колебаеха заради Пътника и нежеланието му да спи? Щяха ли да изчакат докато това се случи? Молеше се да не стане — забавянето вече бе мъчително.
Той погледна над слабото сияние на въглените и видя, че Пътника бе стигнал до същото заключение. Сега лежеше, обвит в наметалото си от меча кожа, и се преструваше на заспал. Ереко го последва и се отпусна на скалата, на която се бе облегнал. Въпреки че не усещаше студа и жегата толкова остро, колкото хората, той се зави със собствената си широка наметка от кожи и наклони глава на една страна.
Чакаха. Вълчи вой високо в планината огласи нощта и Ереко се зачуди дали не идеше от рошавата глутница, която ги следваше през ледената пустош северно от планините. Обадиха се сови, а сред планинските склонове отекна и още по-далечен грохот, като от лавина или от пропукването на ледено поле.
Почти пълната луна се показа иззад дебелите облаци и Ереко ги почувства как напредват. Бяха чакали по-добра светлина. Прокле се за това, че не се бе сетил.
Пътника се хвърли настрани, когато стрели от лък и една от арбалет полетяха към мястото, където лежеше. Ереко вече бе потънал в сенките, клечеше и чакаше. Държеше копието си обърнато, понеже все още не можеше да сломи жалостта си.
Изненадан вик от страх и болка раздра студения нощен въздух, но бе прерязан миг по-късно. Ереко знаеше, че Пътника вече е сред тях. Писъкът унищожи всякаква надежда за безшумно прокрадване и отвред се чуха викове.
— Къде е той?
— Пулен? Виждаш ли го?
Сандали стържеха по камъка. Паднали клони изпращяха. Глава се очерта на сребърната луна. Ереко замахна с обратната страна на копието си и улучи нещо с месесто тупване. Желязо иззвънтя върху камък. Изсвистя арбалетен изстрел и в същото време той почувства остра болка, която изсмука въздуха от дробовете му. Олюля се от удара и падна. Докато лежеше, благослови човешката броня, която бе започнал да носи, и прокле стрелящите оръжия на хората. Постоянно го тормозеха.
Някой се надвеси над него. Лунната светлина разкри чертите на един от младежите. Ереко замахна и го препъна, обви ръка около устата му, придърпа го към себе си и прошепна:
— Шшшшшт!
Зачака, без да помръдва, потънал в сенките.
Някой се приближи. Застана до догарящите въглени на огъня и дрезгавата, мъждукаща светлина разкри силуета на Пътника. Червеното сияние — цветът на войната — му подхождаше. Държеше меча в дясната си ръка и тясното парче стомана лъщеше от влага. Пелерината му я нямаше, така че се виждаше стегнатата му черна ризница. Пътника прекоси разстоянието до Ереко и докосна гърдите на младежа с върха на меча. Кръв, черна на тъмнината, прокапа по слоевете необработена кожа. Очите на младежа се ококориха. Горещият му дъх гъделичкаше ръката на Ереко. Той имаше чувството, че държи треперещо, новородено жребче.
— Останалите? — попита Ереко.
— Един избяга.
Пътника не откъсваше поглед от момчето. Върхът на меча потъна още надолу и разкъса кожата.