Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Той позна босите, мръсни, мазолести крака, които пристъпваха до неговите, и бързо прогони тези мисли.

Ласийн също мълчеше. Стискаше ръце зад гърба си. Сигурно и тя си мислеше за мъртвата жена… или по-скоро за мъртвата си сънародничка, поправи се той. Щом се замисли за това, Опосум се зачуди откога ли се познаваха тримата. Реши да не го забравя.

Огледа се и забеляза как телохранителите крачат пред и зад тях. Телохранители, подбрани от мен след провала на Бисера на Малаз, отнел живота на толкова хора.

След известно време Ласийн кимна на себе си, сякаш досега бе водила вътрешен разговор. Прокашля се и рече:

— Искам лично да се заемеш с някои неща, които напоследък ме тревожат. Вътрешни смутове. Сведения за засилени местни искания.

— А изчезванията в Имперския Лабиринт? — попита той. Беше чувал много за това от хората от Нокътя.

— Не. Няма да изпращам други в тази бездна.

— Вярвам, че тя е обитавана от призраци. Истината е, че не знаем почти нищо за нея.

— Винаги е била ненадеждна. Притесняват ме слуховете от провинциите. Има ли някой зад всички тези вълнения? Кой? Ползвай толкова хора, колкото се налага. Трябва да знам кой стои зад това.

Опосум наклони почти незабележимо главата си към нея. Така значи. Вътрешен смут. Растящо подкупничество, а може би дори разправии в управленските редици. Някой одързостен патриот тук; голямо презгранично нахлуване там. Старите племенни вражди отново пламнали. А Имперският Лабиринт ставаше все по-опасен. Всичко това свързано? От кого? Тя е разтревожена. Чуди се. Възможно ли е да са те? След толкова време? Може би защото бе останала сама?

Или пък, мислеше си Опосум и се хилеше наум, просто им е станало скучно.

Той застана на място, понеже Ласийн забави крачка и се спря. Тя го погледна.

— Някога бяхме приятели, нали знаеш — каза тя почти замислено. — Искам да кажа, смятах, че се разбираме…

Тя извърна поглед и бръчките в ъгълчетата на очите й се откроиха.

Тогава защо го направи? Защо те предаде? Това ли се чудиш? Или се чудиш какво, неизвестно на теб, са знаели?

Устата й се ожесточи.

— Така. Убил си я. Много добре. Не вярвах…

— Че ще мога?

Ласийн примигна. Ъгълчетата на устните й увиснаха недоволно.

— Че ще се даде толкова лесно.

Опосум сви рамене.

— Изненадах я.

Тя го стрелна косо. Опосум отказа да отвърне на това внимание. Да си мисли каквото ще. Нали едно време тя беше неговата дясна ръка. А сега той беше нейната. Нека се пита, нека разсъждава.

Без да продума, императрицата отново закрачи. Опосум я последва.