Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Разговорът се проточи след пладне та чак до следобеда, ала Пътника тъй и не даваше знак, че иска да го приключи. Ереко се зачуди на какво ли се дължи това несвойствено нему търпение. Обикновено Пътника настояваше да се движат бързо и се гневеше при всяко забавяне или препятствие, изпречило се на пътя им. Несъмнено осъзнаваше, че този мъж се опитва да ги забави — може би бе изпратил да повикат останалите от шайката и сега ги чакаше.

Разговорът се насочи към въпроса, който занимаваше всички обитатели на северната част на континента: състоянието на Защитната стена, военната мощ на Избраните и готовността на Корел да отблъсне Ездачите тази зима. Сега предположенията бяха по-тревожни и неясни отпреди, тъй като през последните няколко години малазанците бяха източили голяма част от силите, необходими на Корел.

Ереко внимателно наблюдаваше главатаря за някакъв знак, че е научил нещо от някой от търговците, минали през прохода преди тях. Нещо за двама чуждоземци, обявени за дезертьори от Стената. Предатели, осъдени от Съвета на избраните. Всички мечове и ръце в северните земи бяха вдигнати против тях. Но очите на главатаря не издадоха да знае нещо такова. Да, в тях блестеше животинско лукавство, но отсъстваха ликуването и задоволството, породени от скрито преимущество.

Най-накрая отвлеченият разговор приключи и главатарят с пъшкане се изправи на крака. Хората му станаха заедно с него. Ръцете им паднаха на дръжките на ножовете и брадвите, а очите им се обърнаха към главатаря в очакване на знак или нареждания. Пътника отстъпи от огъня.

— Хиляди благодарности за гостоприемството ви.

Главатарят се изсмя пресилено добронамерено.

— Да, да. Разбира се, разбира се. — Той махна на мъжете си. — Приятен път. До брега. Ха!

Ереко и Пътника се отдалечиха от огъня и не след дълго отново излязоха на пътеката. Пътника пое в югозападна посока. Вървяха мълчаливо и се ослушваха. Стигнаха мъничко поточе, което се спускаше стръмно и се пенеше надолу по канарите. Течеше на запад към брега и Пътника го последва.

— Мисля, че са двама — рече той след време.

— Да. Най-младите, струва ми се.

— Ще изчакат до падането на нощта.

— Да. Колко ще бъдат, според теб?

— Повече от шестима. Това е сигурно.

Те си проправяха път през плетеница от повалени дървета и изсъхнали клони и скачаха от камък на камък.

— Защо не свърши по-рано?

Тъмнокафявите черти на Пътника се изопнаха в огорчена гримаса.

— Надявах се да му покажа, че не се страхуваме да пътуваме сами. Да го накарам да се замисли какво може да означава това. — Той поклати глава. — Но тоя глупак май не се занимава много с мислене.