Драконите на сломеното слънце [bg]

И ето, че най-сетне имаше тази възможност. Силван пристегна меча около слабия си кръст и отново се присъедини към офицерите. Оръжието подрънкваше и се удряше в бедрото му.

Вестоносците на елфите продължаваха да пристигат от всички страни, носейки новини за положението им. Неестественият огън поглъщаше барикадата с обезпокоителна бързина. Неколцина великани вече бяха направили опит да я пресекат, но това само ги бе превърнало в лесна мишена за стрелците. За нещастие всяка стрела в обхвата на огъня пламваше и изгаряше, още преди да е стигнала целта си.

Плановете за изтегляне вече бяха приведени в ход — Силван така и не успя да чуе всички подробности. Нещо за отстъпление на юг, където да се срещнат с въоръжен отряд на Стоманения легион. Командирите един по един започваха да се връщат при своите войни. Накрая от офицерите останаха само Самар и Алхана. Двамата разговаряха бързо и тихо.

Силван изтегли със звън меча от ножницата и го размаха, като едва не отряза ръката на Самар.

— Какво, в името на… — Заместник-командирът се втренчи раздразнено в кървавата резка на ръкава си и изгледа ядосано младежа. — Дайте ми това! — Той посегна и още преди Силван да е успял да реагира, измъкна оръжието от пръстите му.

— Силваношей! — Алхана очевидно също бе ядосана. Както обикновено. — Нямаме време за тези глупости! — Кралицата му обърна гръб. Знак, че е силно раздразнена.

— Не са глупости, майко — отвърна предизвикателно Силван. — Не, не ми обръщай гръб! Не и този път! Няма да ти позволя да се скриеш зад мълчанието. Този път ще ме чуеш и ще изслушаш онова, което имам да кажа!

Алхана се обърна съвсем бавно. Втренчи се внимателно в него. Очите й бяха огромни, а лицето — пребледняло.

От притеснение останалите присъстващи не знаеха накъде да погледнат. Никой не смееше да оспорва решенията на кралицата, никой не можеше да й противоречи, нито дори и твърдоглавият й син. Самият Силван бе поразен от собствения си кураж.

— Аз съм принц на Силванести и Квалинести — продължи той. — За мен е привилегия и задължение да се присъединя към отбраната и да защитя народа си. Нямаш никакво право да се опитваш да ме спреш!

— Имам пълното право, сине — отговори Алхана. Тя го улови за китката. Ноктите й пронизаха плътта му. — Ти си наследникът, единственият наследник. Ти си всичко, което ми е останало… — Кралицата замълча, моментално съжалила за изреченото. — Простете ми. Нямах предвид, че съм лишена от всичко. Всичко, което съм и което имам, принадлежи на хората около мен. А ти, Силван, си всичко онова, което народът ни има. Сега отиди да си събереш нещата — заповяда му с глас, в който се четеше усилието й да се овладее. — Рицарите ще те отведат дълбоко в гората…

— Не, майко, повече няма да се крия — отговори твърдо той, като се стараеше да говори решително, спокойно и с уважение. Ако се държеше като капризно дете, каузата му щеше да бъде изгубена. — През целия ми живот си се отнасяла с мен като с предмет. Винаги, когато възникне опасност, ме отпращаш надалече, напъхваш ме в пещера или под някое легло. Нищо чудно, че хората ми не ме уважават достатъчно. — Той отмести очи към Самар, който го наблюдаваше мълчаливо и сериозно. — Искам този път да свърша и моята част от работата, майко.