Зовът на барабана [bg]

Луната беше високо в небето, когато стигнахме до военния пункт извън градските стени. Не беше пълна, но хвърляше достатъчно светлина, за да виждаме черния път, който се виеше пред нас достатъчно широк, за да се разминат две каруци.

Бяхме видели няколко такива поста по пътя от Савана към Чарлстън. Там имаше предимно отегчени войници, които ни махаха да продължим, без да проверяват документите, с които се бяхме сдобили в Джорджия. На такива постове проверяваха предимно за контрабандни стоки и за избягали от господарите си слуги затворници или роби.

Макар и мръсни и раздърпани, през повечето време ние не привличахме вниманието им; много пътници изглеждаха като нас. Фъргъс и Дънкан не можеха да са от заточените затворници заради недъзите си, а въпреки мръсните дрехи Джейми имаше властно присъствие и никой не би го взел за слуга.

Тази нощ обаче беше различно. На поста имаше осмина войници, а не обичайните двама, и всички бяха въоръжени и нащрек. Дулата на мускетите просветваха в лунната светлина, когато от мрака се чу вик: „Стой! Кои сте вие и накъде сте тръгнали!“ Един фенер се озова на двайсетина сантиметра от лицето ми и за миг ме ослепи.

— Джеймс Фрейзър, пътувам към Уилмингтън със семейството и слугите си — каза спокойно Джейми. Ръцете му бяха стабилни, когато ми подаде юздите, преди да извади документите от жакета си.

Аз държах главата си сведена, опитвах се да изглеждам изморена и безразлична. Бях изморена наистина — можех да легна на пътя и да заспя, — но не и безразлична. Какво ли щяха да ни направят, задето помагахме на беглец от бесилото? Една капка пот се стече по тила ми.

— Да сте виждали някого по пътя, сър? — Това „сър“ бе изречено малко неохотно; състоянието на жакета на Джейми и на моята рокля беше съвсем очевидно в кръгчето светлина, хвърляна от фенера.

— Карета, която ни подмина от града; сигурно и вие сте я видели — отвърна Джейми. Сержантът отвърна със сумтене, докато внимателно проверяваше пропуските ни, после присви очи в мрака, за да ни преброи.

— Какви стоки превозвате? — Върна документите и посочи на един от подчинените си да претърси каруцата. Аз неволно подръпнах юздите, конете изсумтяха и разтърсиха глави. Джейми ме побутна с крак, но не ме погледна.

— Дребни домакински стоки — отвърна той, все така спокоен. — Еленско месо и торба сол, за провизии. И един труп.

Войникът, който тъкмо посягаше към покривалото на каруцата, внезапно спря. Сержантът ни погледна остро.

— Какво?

Джейми взе юздите от мен и ги уви нехайно на китката си. С ъгълчето на окото си видях как Дънкан се промъква към мрака на гората; Фъргъс, с ловкостта на джебчия, вече се беше скрил в тъмното.