Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Сложен план е това, не ще и дума — пошегувах се с Елена, когато влязохме в книжарницата, а тя ме удостои с леден поглед.

Ококорих се, когато влязох в „Буукпейдж“, защото не бях влизал на подобно място от години. Помещението бе доста просторно и дори си имаше обособено кафене, в което да седнеш да почетеш между две срещи. Всичко бе лъскаво, чисто и подредено. Тенденциите в литературата се бяха променили рязко, но Стивън Кинг все още се продаваше. От прилежно подредените стелажи ме посрещаха десетки нови автори, за които никога не бях чувал. За миг забравих за мисията ни и си спомних, че освен четенето, от години бях занемарил и театъра, и киното. Морите ме бяха превърнали в затворник без килия.

Елена усети, че се заплесвам и ме блъсна с юмрук по рамото. Махна ми с ръка и се смесихме в насъбралото се множество от почитатели, които стояха прави, тъй като столовете отдавна бяха заети. Застанах до масата за кетъринг. Стомаха ми закъркори. Не бях ял от сутринта, а сладкишите изглеждаха съблазнително.

Бурни ръкопляскания ме върнаха в реалността и погледнах напред. На голям щанд с наредени книги бе застанал Мирослав. Нисък, слаб, с гъсти брада и коса. Хората го виждаха като облечен в костюм, но аз виждах черна броня от драконови люспи. В малките му очички се четеше решителност и увереност. Сякаш не се притесняваше, че ние сме там. До него бе застанал плешив мъж с очилца и гъсти мустаци. Той се изправи, представи се като литературовед и започна да говори:

— Събрали сме се на премиерата на една нова българска книга…

Оттук насетне заваля градушка от глупости, които гостите попиваха като гъба. Хвалебствия и суперлативи. Едвам се сдържах да не се плесна по челото, когато литературоведът определи Мирослав като „българския Толкин“. Книжката не беше зле. По всичко личеше, че текстът е писан набързо, а идеята изпълняваше целта си — да уличи света на чудовищата и героите пред смъртните.

Наоколо цареше всеобщо одобрение към автора, а аз рязко промених мнението си и започнах да усещам любов и симпатия. Долавях как словата му ме упояваха. Чувствата бяха някак неестествени, но не можех да им се противопоставя, колкото и да се опитвах. Наоколо всички бяха в транс и това никак не ми харесваше. Борех се, но започнах да изпитвам страшна симпатия към този човек. След още половин минута щях да съм готов да го последвам и в ада, когато една реплика ме изкара от транса:

— Ние не можем да се сравняваме със западните автори, но това не означава, че не сме добри. Все пак, изтокът е изток, западът — запад, и те никога не ще се срещнат…

Пред тълпа от бурни аплодиращи, стоеше магическа илюзия на Ръдиард Киплинг, която пулсираше от усмирителни и хипнотизиращи вълни. Когато бях малък, покойният ми баща ме измъчваше да уча стихотворението „Ако“ наизуст, както и да чета „Книга за Джунглата“. Нямаше как да забравя това лице, което се подаваше от задната корица всеки път, когато вземах стиховете му.