Дългият път към дома [bg]

Въпреки старанието на Гамаш бе успяла да открие и неговото. И сега удряше точно там.

— Най-накрая е напуснал жена си, нали? Сега тя е решила, че иска да си го върне, а вие сте хрътката, която трябва да го намери и да го заведе обратно в онова село.

Думите й звучаха така, сякаш Трите бора бе бедняшки квартал, пълен със селяндури, а връщането на Питър там би представлявало престъпление срещу човечеството. Гамаш пък бе нарекла куче. За щастие, Арман Гамаш харесваше кучетата, а и го бяха наричали с далеч по-лоши имена.

Погледна жената право в кротките очи и устоя на усмивката й. Не трепна и не извърна взор.

— Питър има ли любимо място, където отива да рисува? Или може би място, за което много е говорел като по-млад и винаги е искал да го посети?

— Нали не си мислите, че ще ви помогна да го намерите само и само да го върнете там? — попита мадам Фини. Гласът й бе все така приветлив. Със съвсем лека нотка на неодобрение, нищо повече. — Питър можеше да стане един от най-великите художници на своето време. Стига да живееше в Ню Йорк или Париж, или дори тук, в Монреал. Можеше да се развива като творец, да се среща с други художници, да създава контакти с галеристи и меценати. Художникът се нуждае от стимул и подкрепа. Тя го знаеше, затова отведе Питър колкото се може по-далече от цивилизацията. Закопа и него, и таланта му.

Мадам Фини обясняваше търпеливо на Гамаш. Просто изтъкваше факти, които трябваше да са очевидни, ако едрият мъж срещу нея не беше леко глупав, несхватлив и ако самият той не се бе закопал в Трите бора.

— Щом Питър най-сетне е избягал — добави жената, — аз няма да ви помогна да го намерите.

Гамаш кимна, отклони поглед и го плъзна по стените. Там го очакваха утешителни пейзажи от квебекската провинция. Добре познати скалисти, лъкатушещи и диви природни картини.

— Забележителна колекция — поздрави той домакинята си. Възхищението му бе искрено. Мадам Фини разбираше от изкуство.

— Благодаря ви. — Възрастната жена кимна леко, за да благодари за комплимента и да потвърди съгласието си с казаното. — Когато беше малък, Питър седеше и ги съзерцаваше с часове.

— Но не сте окачили негова картина.

— Не. Все още не си е извоювал правото да стои редом с тях. — Посочи произведенията, като наклони глава към стената. — Може би някой ден.

— Какво трябва да направи, за да си спечели място там? — поинтересува се Гамаш.

— Ех, не е ли това вечният въпрос, господин главен инспектор? Откъде се взима гениалността?

— Това ли ви попитах?

— Разбира се. Не бих се обградила с посредственост. Когато Питър нарисува шедьовър, ще го сложа на стената. Редом с останалите.

Изведнъж произведенията, които красяха дома на мадам Фини, придобиха съвсем друг нюанс. А. Й. Джаксън, Емили Кар, Том Томсън. Изглеждаха като пленници. Не окачени, а обесени. Напомняха за сина, който се бе превърнал в разочарование. Малкият Питър се бе взирал в тези шедьоври и си бе мечтал някой ден да бъде сред тях. Гамаш си представяше как момченцето, облечено в спретнати къси панталонки и с прилежно вчесана коса, седи с кръстосани крака на килима. Загледано в гениалните творби. Копнеещо да създаде толкова изтънчена картина, че да си заслужи място в дома на майка си.