Дългият път към дома [bg]

— Бърт, кой е?

— Приятелят на Питър. Арман Гамаш.

Мосю Фини отстъпи крачка назад и покани Арман в монреалския апартамент, който обитаваха майката и вторият баща на Питър Мороу.

— А, колко хубаво!

Бърт Фини се обърна към госта:

— Айрийн ще се радва да ви види.

Разтегна устни в усмивка, с каквато сигурно ококорените дечица си представяха чудовищата под леглата им нощем.

Но истинският кошмар тепърва предстоеше.

Докато беше тежко ранен, Гамаш получи хиляди картички, сред които имаше една особено красива, подписана от Айрийн и Бърт Фини. Главният инспектор бе благодарен за жеста, но въпреки това разбираше, че любезността не бива да се бърка с искрената загриженост. Първото бе възпитание, вежливост. Второто идваше от сърцето.

Единият от двамата беше любезен. Другият — добър. Гамаш имаше доста ясна представа кой какъв е.

Тръгна по коридора след Фини, който го отведе в обляна от светлина всекидневна. Обзавеждането беше смесица от британски антики и красиви квебекски мебели от чамова дървесина. Гамаш бе голям поклонник на ранните заселници на Квебек и на изработваните от тях мебели, затова му бе трудно да скрие възхитения си поглед.

Удобният диван бе покрит с калъф в жизнерадостни, но приглушени краски. По стените висяха творби на някои от най-изтъкнатите канадски художници: Жан Пол Лемьо, А. И. Джаксън, Кларънс Ганьон.

Нямаше нито една картина на Питър Мороу. Нито на Клара.

— Bonjour.

Гамаш прекоси стаята и се спря пред стола край прозореца. Там седеше възрастна жена. Айрийн Фини. Майката на Питър.

Копринените й бели коси бяха прибрани в небрежен кок и очертаваха лицето й. Очите й бяха лазурносини. Нежната й розова кожа бе осеяна с бръчици. Свободна рокля обгръщаше леко закръгленото й тяло, а лицето й изглеждаше добродушно.

— Мосю Гамаш — прозвуча приветливият й глас. Дамата подаде ръка, а гостът я пое и леко се поклони.

— Виждам, че сте се възстановили напълно. Напълнели сте.

— Добра храна и физически упражнения — отвърна Гамаш.

— Да, разбира се, добра храна — кимна жената.

Гамаш се усмихна.

— Преместихме се в Трите бора.

— Ясно, това обяснява всичко.

Арман се въздържа и не попита какво бе толкова ясно. Това бе първата крачка в пещерата. Нямаше желание да влиза по-навътре в бърлогата на тази жена, вече бе стигнал достатъчно далеч.

— Да ви предложа нещо? — попита мосю Фини. — Кафе? Или лимонада?

— Не, благодаря. Боя се, че не съм дошъл просто да се видим. Имам…

Гамаш замълча. Не вървеше да каже, че е служебен ангажимент, защото вече не бе част от полицията, а и в личен план това не беше негова работа. Възрастната двойка го гледаше. Или по-точно мадам Фини го гледаше, докато съпругът й бе насочил нос към Гамаш.

Някогашният главен инспектор долови загрижеността, която започна да изплува в изражението на мосю Фини, затова продължи по същество:

— Имам няколко въпроса към вас.

На уродливото лице на Фини веднага се изписа облекчение, а възрастната дама запази спокойното си, учтиво излъчване.