Дългият път към дома [bg]

Вероятно кариерата на този художник в крайна сметка щеше да загине, независимо какво се случеше с Клара. Но нейният неочакван и зрелищен възход бе направил неговото падение още по-болезнено.

Тогава обаче нещо бе разцъфнало и бе започнало да расте ли, расте. Завистта му.

Гамаш последва Клара и докато двамата излизаха от ателието, бившият главен инспектор установи, че на мястото на гнева му към Питър се е настанило нещо като съжаление. Горкият човечец, нямал бе никакъв шанс.

— Кога разбра, че всичко е приключило? — попита Арман.

— Имаш предвид нашия брак ли? — Клара се замисли. — Може би малко преди да предприема някакви действия по въпроса. Тези неща назряват някъде вътре. Но не можех да бъда сигурна. Струваше ми се невъзможно онова, което усещах от страна на Питър, да е истина. Времената бяха объркващи, случваха се толкова много неща. А Питър винаги ме бе подкрепял.

— Докато ти се проваляше — добави Мирна едва чуто.

Вече бяха отново в кухнята. По стените не висяха картини, но прозорците бяха като произведения на изкуството, чиито рамки ограждаха два пейзажа. Предният прозорец разкриваше гледка към Трите бора, а задният — към градината.

Клара сякаш се канеше да възрази на казаното от Мирна, но не го направи. Вместо това кимна.

— Странно, толкова съм свикнала да защитавам Питър, че го правя и сега. Но ти каза нещо много вярно. Питър никога не е разбирал моето изкуство. Само го понасяше. Не можеше обаче да понася успеха ми.

— Сигурно е било болезнено — обади се Бовоар.

— Беше съсипващо, невъобразимо.

— Не, имах предвид, че е било болезнено за него — уточни младият мъж.

Клара го погледна.

— Може би.

Докато гледаше Бовоар, осъзна, че той вероятно знае какво е да се обърнеш срещу любимите си хора. Да виждаш заплаха в съюзниците и врагове в приятелите си. Да бъдеш изяждан жив. Отвътре.

— Опита ли се да поговориш с него? — попита Гамаш.

— Да, но той винаги отричаше. Казваше, че съм неуверена и твърде чувствителна. И аз му вярвах. — Художничката поклати глава. — Но после стана толкова очевидно, че вече дори аз не можех да го отричам.

— Кога се случи това? — попита Гамаш.

— Мисля, че знаеш. И ти присъстваше. Миналата година, когато открих самостоятелната си изложба в Музея на съвременното изкуство в Монреал.

Върхът на кариерата й. Мечтата на всеки творец. Привидно Питър беше доволен от постижението на своята съпруга, докато я придружаваше на вернисажа. С усмивка на красивото лице. И с камък в сърцето.

Гамаш знаеше, че краят често изглеждаше така — не като усмивка, не и като камък, а като пропастта между двете.

— Да излезем на чист въздух — предложи Мирна и отвори вратата, която водеше към градината. Няколко минути по-късно се присъедини към останалите, понесла поднос със сандвичи и кана студен чай.

Седнаха под сянката на групичка кленове. Четирите дървени градински стола бяха подредени като посоките на компас.