Дългият път към дома [bg]

— Защото самият той е бил лишен — заключи Гамаш.

Малкият кръг, в който седяха, потъна в тишина. Пчелите жужаха, докато кацаха и отлитаха от розите и високите напръстничета. Мухите лазеха по празните чинии и се опитваха да откраднат хрупкавите трошици от сандвичите. Река Бела Бела тихо ромолеше.

Всички размишляваха за един човек, който имаше празнина на мястото на сърцевината си.

— Затова ли замина? — попита Мирна след известно време.

— Замина, защото аз го накарах, но…

Изчакаха я да продължи.

Клара отправи поглед към градината. Останалите я виждаха само в профил.

— Очаквах да се върне. — Изведнъж се усмихна и ги погледна. — Мислех си, че ще му липсвам. Че ще се чувства самотен и изгубен без мен. И че ще осъзнае какво е имал, докато е бил с мен. Мислех си, че ще си дойде у дома.

— Какво точно му казахте на сутринта, когато тръгваше? — попита Бовоар.

Бележникът му бе заел мястото върху подлакътника на стола, където по-рано се намираше празната чиния.

— Казах му, че трябва да си върви, но че ще е добре да се върне след една година, за да видим кой на какъв етап е.

— Точно една година ли казахте?

Клара кимна.

— Извинявам се, че отново се връщаме на това, но е жизненоважно — настоя Бовоар. — Определихте ли дата? Казахте ли „точно една година“?

— Да, точно една.

— Кога трябваше да се върне?

Клара отговори и Бовоар набързо пресметна.

— Според теб Питър разбрал ли те е? — намеси се Гамаш. — Светът му се е разпадал. Възможно ли е да е кимал и да е изглеждало, че разбира, но всъщност да е бил в шок?

Художничката се замисли и отвърна:

— Предполагам, че е възможно, но си говорехме да вечеряме заедно. Планирахме тази вечеря. Не беше просто подхвърляне между другото.

Клара замълча. Спомни си как седеше на същия този стол. Пържолите бяха изпечени. Салатата — приготвена. Виното — охладено.

Кроасаните в хартиения плик стояха на кухненския плот.

А тя чакаше.

— Накъде тръгна Питър в деня, когато замина? — попита Гамаш.

— Към Монреал? При семейството си?

— Според мен не е много вероятно, не мислиш ли? — отговори Клара и Гамаш трябваше да се съгласи, защото познаваше роднините му. Ако Питър Мороу имаше празнина вместо душа, причината бе в семейството му.

— Когато не се върна, ти опита ли се да се свържеш с тях?

— Още не — призна художничката. — Пазех си ги за десерт.

— Имате ли представа какво може да е правил Питър през изминалата година? — попита Бовоар.

— Сигурно е рисувал. Какво друго?

Гамаш кимна. Какво друго? След като бе загубил Клара, в живота на Питър бе останало само едно нещо — изкуството.

— Къде може да е отишъл? — попита Арман.

— Де да знаех.

— Имаше ли място, което винаги е мечтаел да посети?

— Като се има предвид какво рисува, мястото никога не е било от значение — рече Клара.