Дългият път към дома [bg]

Очите на възрастната дама не трепнаха и тя продължи да гледа към Гамаш.

— Чудя се как ли щяха да реагират, ако знаеха каква професия сте си избрали? Полицай. — Тя разочаровано поклати глава. — И то полицай, срещу когото са се обърнали собствените му колеги и са се опитали да го убият. Това едва ли може да се смята за успешна кариера. Всъщност не ви ли простреля един от вашите подчинени? Така се случи, нали?

— Айрийн! — обади се мосю Фини, а в обичайно кроткия му глас прозвуча предупредителна нотка.

— Ако трябва да сме честни, мадам, аз също прострелях един от колегите си. Сигурно е било карма.

— Убили сте го, доколкото си спомням. — Жената измери Гамаш с гневен поглед. — В гората, в близост до онова село. Изненадвам се, че случката не ви преследва и измъчва всеки път, когато минавате оттам. Разбира се, освен ако не се гордеете с постъпката си.

Какво се случваше? Гамаш не можеше да повярва. Все пак се бе озовал в пещерата. Примамило го бе едно усмихнато и блещукащо създание. Но сега едрият мъж лежеше с разкъсано тяло и изсипани вътрешности.

А създанието още не бе приключило с него.

— Чудя се как ли щяха да се чувстват майка ви и баща ви, ако знаеха, че сте се отказали? Избягахте и се скрихте в онова село. Казвате, че Питър е заминал някъде, за да рисува? Поне се опитва да постигне нещо.

— Имате право — съгласи се Гамаш. — Никога няма да узная какво щяха да мислят родителите ми за моя живот.

Протегна ръка. Възрастната жена я пое и бившият детектив се приведе така, че лицето му се озова близо до ухото й. Усети как копринената й коса докосна бузата му и вдъхна аромата на „Шанел № 5“ и бебешка пудра.

— Но поне знам, че моите родители ме обичаха — прошепна и се отдръпна назад, а сетне впери очи в нейните. — А Питър?

Изправи се, кимна на мосю Фини и тръгна по тъмния коридор към входната врата.

— Почакайте!

Гамаш спря пред вратата, обърна се и видя Фини, който с куцукане се опитваше да го догони.

— Тревожите се за Питър, нали? — попита старецът.

Някогашният главен инспектор го измери с поглед, сетне кимна.

— Знаете ли за някое място, където е ходил като малък? Място, което може би е било специално за него? Любимо? — Замисли се за момент. — Безопасно?

— Имате предвид някое реално място?

— Е, да. Когато хората преживяват трудни моменти, понякога се връщат там, където едно време са били щастливи.

— Според вас Питър преживява труден момент, така ли?

— Да.

Фини се замисли, сетне поклати глава.

— Съжалявам, но не се сещам за нищо.

— Merci — рече Гамаш. Стисна ръката на Фини и си тръгна, като се стараеше да запази походката си спокойна. Да не бърза. Да не тича. Да не бяга далеч от този дом. Сякаш чуваше гласовете на Емили Кар, А. Й. Джаксън и Кларънс Ганьон, които го зовяха. Умоляваха го да се върне и да ги вземе със себе си. Да бъдат ценени, а не държани просто заради това че са ценни.