Парижката книжарница

Жакен се ухили.

— Освен това мама поръча да попитам дали малката ти приятелка умее да готви, или ще се наложи на 14 юли да обядваш у нея.

— Можеш да съобщиш на майка си, че така наречената ми нова малка приятелка умее да готви много добре, но когато се срещам с нея, правим нещо друго.

— По-добре го кажи лично на мама, татко.

— Ще го кажа на мадмоазел Берние на 14 юли. Все пак готви добре. Със сигурност ще ми поднесе мозък върху език.

Жакен вече се тресеше от смях.

След ранния развод на родителите си Жан Пердю посещаваше баща си всяка събота с бутилка мускатово вино и най-различни въпроси и поръчения от майка си. В неделя отиваше при нея и предаваше отговорите на бившия ѝ съпруг, придружени с кратък доклад за здравословното му състояние и новата му връзка.

„Скъпи сине, ако си жена и се омъжиш, неизбежно влизаш във вечна система за надзор. Трябва да внимаваш за всичко: какво прави мъжът ти и как се чувства. А по-късно, като дойдат децата, трябва да се грижиш и за тях. Ти си едновременно гледачка, слугиня и дипломатка. И това не свършва с нещо толкова банално като развода. О, не! Любовта си отива, но грижите остават.“

Пердю и баща му се поразходиха по брега на канала. Жакен, по-дребният, вървеше изправен, широките рамене опъваха карираната риза, от време на време хвърляше пламенни погледи към минаващите жени. Слънцето позлатяваше светлите косъмчета по силните му ръце на стругар. Минаваше средата на седемдесетте, но се държеше като двайсетгодишен. Подсвиркваше си шлагери и пиеше, без да се ограничава.

Мосю Пердю вървеше до него и гледаше в земята.

— Е, Жано, как се казва тя? — попита внезапно бащата.

— Какво? Защо? Винаги ли трябва да е жена, татко?

— Винаги е жена, синко. Нищо друго не изважда мъжа от равновесие. А ти изглеждаш точно като изхвърлен от влака.

— При теб всичко е свързано с жените. С повече жени, не с една.

Жакен се усмихна примирително.

— Обичам жените — отвърна той и извади от джобчето на ризата си кутия цигари. — Ти не ги ли обичаш?

— Да, разбира се, но по друг начин.

— По какъв начин? Като слонове ли? Или си имаш за съпруга мъж?

— Стига, татко, знаеш, че не съм обратен. Да говорим за коне.

— Добре, сине, щом така искаш. Жените и конете имат много общо. Искаш ли да знаеш какво?

— Не.

— Хубаво. И така, когато кон каже „не“, значи си задал въпроса неправилно. При жените е същото. Не я питай „Ще отидем ли да хапнем?“, а „Какво да сготвя за теб?“. Никога няма да ти откаже.

Пердю се почувства като хлапак. Баща му го поучаваше как да се държи с жените.

Какво да сготвя довечера за Катрин?

— Вместо да им шепнеш, както се шепне на кон: „Легни, жено, сложи си юздата“, би трябвало да ги слушаш. Да чуеш какво искат. В действителност жените искат да са свободни и да летят по небето.

На Катрин сигурно ù е писнало от ездачи, които искат да я дресират и да я държат на втори план.

— Нужна е само една дума, за да ги нараниш, само няколко кратки секунди, само един глупав, нетърпелив удар с камшика. Нужни са години, за да си възвърнеш доверието им. Понякога не успяваш да се справиш навреме.