Градината на Рама [bg]

— Не зная — изрече той и отново се провикна и замаха на птицеподобното, когато то достигна до онази точка на кръга, която се намираше най-близо до нас. Този път то промени посоката и започна да се спуска, описвайки източени, елегантни дъги. С приближаването му Ричард и аз можахме да видим както мъхнатия сивкав корем, така и двата ярки, черешовочервени пръстена около шията му.

— Това е нашият приятел — прошепна Ричард, припомняйки си водача на птицеподобните, който се беше съгласил да ни прехвърли през Цилиндричното море преди четири години.

Но това птицеподобно не беше здравото и мощно яко същество, което летеше в центъра на ятото, когато бягахме от Ню Йорк. Тази птица беше кожа и кости, мъхът й беше мръсен и неподдържан.

— Болно е — рече Ричард, докато птицата кацна на около двадесет метра от нас.

Птицеподобното избърбори нещо тихо и изви нервно глава, като че ли очакваше и друго присъствие. Ричард направи стъпка към него и съществото размаха криле, плесна еднократно с тях и отстъпи няколко метра.

— Разполагаме ли с някаква храна — Ричард беше понижил глас, — която да наподобява по химически състав божествения пъпеш?

Поклатих глава.

— Нямаме изобщо никаква храна, с изключение на пилето от снощи… Почакай! — прекъснах се сама. — Разполагаме със зеления пунш, който харесват децата. Прилича на течността в средата на пъпеша или манната диня.

Ричард беше изчезнал още преди да довърша изречението. През десетте минути на неговото отсъствие ние с птицеподобното мълчаливо се бяхме втренчили един в друг. Опитах се да се съсредоточа в приятелски мисли, като се надявах, че добрите ми намерения ще бъдат предадени чрез погледа. Забелязах, че птицеподобното променя изражението си, но съвсем естествено не знаех какво означават нито това, нито предишното изражение.

Ричард се завърна. Носеше една от нашите черни купи, пълна със зеления пунш. Той постави купата пред нас и я посочи, докато се отдръпвахме на шест-осем метра. Птицеподобното я доближи с малки, колебливи стъпки и накрая се спря точно пред нея. Натопи човката си в течността, пое малко и отметна назад глава, за да преглътне. Очевидно пуншът беше наред, защото течността бе пресушена за по-малко от минута. Когато птицеподобното приключи, направи две стъпки назад, разпери крилете си в пълния им размах и направи пирует.

— Сега би трябвало ние да кажем „добре дошъл“ — изрекох аз и протегнах ръка към Ричард, Ние изпълнихме нашия пирует, както бяхме направили навремето, когато се сбогувахме и благодаряхме четири години по-рано, а когато го завършихме, се поклонихме леко в посока на птицеподобното.

И двамата с Ричард си помислихме, че съществото се усмихва, но по-късно с готовност признахме, че може и да сме си въобразили. Сивото мъхнато птицеподобно разпери криле, вдигна се над земята и се зарея във въздуха над главите ни.