Обичай ближния си [bg]

— Отдавна ли сте в чужбина? — попита.

— От два месеца.

— Не е много.

— Цяла вечност.

Керн вдигна изненадано глава. После каза:

— Права сте. Две години не са много. Но два месеца са цяла вечност. Този живот има все пак предимството, че колкото повече продължава, толкова по-кратки стават месеците.

— Мислите ли, че ще продължи много? — попита девойката.

— Не зная. Не мисля вече по този въпрос.

— А аз мисля постоянно.

— Така правех и аз през първите два месеца.

Девойката замълча. Навела бе замислено глава и пушеше бавно, поглъщайки дълбоко дима. Керн погледна тежките, вълнисти черни коси, които ограждаха лицето й. Би желал да каже нещо поразително, блестящо, но нищо не му идваше на ум. Опитваше се да си спомни как се държат в подобен случай светските герои от книгите, които бе чел, но паметта му бе пресъхнала, а пък и героите сигурно не бяха попадали никога в бежански хотел в Прага.

— Не е ли много тъмно за четене? — попита най-после той.

Девойката трепна, като че мислите й бяха съвсем на друго място. После затвори книгата, сложена на масата пред нея.

— Не. Но няма да чета все пак, няма смисъл да се чете.

— Четенето понякога е развлечение — каза Керн. — Когато ми попадне някой детективски роман, го прочитам на един дъх.

Девойката се усмихна уморено.

— Това не е детективки роман, а учебник по органична химия.

— Нима? Ученичка ли сте?

— Бях. Във Вюрцбург.

— Аз пък в Лайпциг. Отначало и аз носех учебниците си. Не исках да забравя нищо. Но по-късно ги продадох. Бяха много тежки за разнасяне. А с парите от продажбата купих тоалетна вода и сапун, за да има с какво да търгувам. Така изкарвам сега прехраната си.

Девойката го погледна.

— Не е много насърчително.

— Не искам да ви обезсърча — каза бързо Керн. — Моят случай е съвсем различен. Аз нямах никакви документи, а вие навярно имате паспорт.

Девойката кимна.

— Имам паспорт, чийто срок изтича след шест седмици.

— Няма значение. Ще можете да го продължите.

— Не вярвам.

Девойката стана.

— Не искате ли още една цигара? — попита Керн.

— Не, благодаря. Пуша прекалено много.

— Някой ми каза, че понякога една цигара струва повече, отколкото всички идеали.

— Вярно е. — Девойката се усмихна и на Керн изведнъж му се видя много хубава. Би дал много, за да продължи разговора си с нея, но не знаеше как да я задържи.

— Бих се радвал, ако мога да ви бъда полезен с нещо — каза бързо той. — Вече познавам Прага. Бил съм два пъти досега тук. Казвам се Лудвиг Керн и живея в стаята отдясно на вашата.

Девойката му хвърли бърз поглед. Керн помисли, че се е издал, но тя му подаде равнодушно ръка. Той почувства силното й ръкостискане.