![Обичай ближния си [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/7/obichaj-blizhniya-si-bg-download.jpg)
Обичай ближния си [bg]
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Димант
- ISBN: 954-8472-72-4
- Переводчик: Борис Любенов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Обичай ближния си [bg]». Краткое содержание книги:
— Трийсет на сто е минималната отстъпка. Тя няма нищо общо с качеството. И на най-хубавата тоалетна вода може да се направи трийсет на сто отстъпка.
Дрогеристът се намръщи.
— Всички тоалетни води са еднакви. Само рекламата прави едните по-добри от другите. В това е цялата тайна.
Керн го погледна.
— Съвсем сигурно е, че тази няма да се рекламира вече. Затова според вас ще бъде много лоша. В такъв случай е редно да ми направите трийсет и пет на сто отстъпка.
— Трийсет — каза собственикът. — Търсят я от време на време.
— Мисля, хер Буреш — каза продавачът, — че може да му направим трийсет и пет на сто отстъпка, ако вземе цяла дузина. Този, който я търси от време на време, е само един. И той не купува, а иска само да ни продаде рецептата й.
— Рецептата ли? Мили боже, като че си нямаме достатъчно разправии! — Буреш вдигна отчаяно ръце.
— Рецептата ли? — наостри уши Керн. — Кой иска да ви продаде рецептата?
Продавачът се изсмя.
— Някой си. Твърди, че бил бивш собственик на тази лаборатория. Лъжа, разбира се. Какво ли не измислят тези емигранти!
Керн не можеше да си поеме дъх. И запита веднага:
— Знаете ли къде живее този човек?
Дрогеристът вдигна рамене.
— Струва ми се, че имаме някъде адреса му. Много пъти ни го е давал.
— Предполагам, че е баща ми.
И двамата го погледнаха втренчено.
— Нима? — каза дрогеристът.
— Да. Мисля, че трябва да е той. Отдавна го търся.
— Берта! — извика възбудено собственикът на една жена, която пишеше в задната стаичка. — Имаме ли още адреса на човека, който искаше да ни продаде рецептата за тоалетната вода?
— Хер Стран ли? Или онзи стар ветрогон, който се навърташе тук? — извика жената.
— По дяволите! — Собственикът погледна неловко Керн. — Извинете. — Той влезе бързо в задната стаичка.
— Само това може да се случи, като спиш с помощничката си — забеляза презрително дрогеристът зад гърба му.
Собственикът се върна след малко, като пухтеше и държеше в ръка една хартийка.
— Ето адреса. Хер Зигмунд Керн.
— Баща ми.
— Наистина ли? — Той подаде хартийката на Керн. — Ето адреса. Той идва за последен път тук преди три седмици приблизително. Разбирате, то се знае…
— О, няма значение! Бих искал да отида още сега. После ще се върна за тоалетната вода.
— Разбира се. Има време.
Къщата, към която се отправи Керн, се намираше на ул. „Тузарова“, близо до покрития пазар. Беше тъмна, мухлясала, миришеше на влажни стени и варено зеле.
Керн се изкачи бавно по стълбите. Може да изглежда странно, но той се боеше малко да види след толкова време баща си — от опит знаеше, че нещата никога не вървят към подобрение.
Позвъни на третия етаж. След известно време зад вратата се чуха провлечени стъпки и едно картонче бе отместено от кръглата шпионка. Керн забеляза черно око, което го гледаше внимателно.
— Кой е? — запита сърдит женски глас.
— Искам да видя един човек, който живее тук — каза той.
— Никой не живее тук.
— Не е вярно. Вие живеете тук, нали? — Керн погледна името на вратата. — Госпожа Мелания Ековска. Но аз не искам да говоря с вас.
— Тогава?
— Искам да говоря с господина, който живее тук.
— Тук не живее никакъв господин.
Керн погледна кръглото черно око. Може би беше вярно, че баща му бе напуснал отдавна. Изведнъж той се почувства самотен и обезсърчен.
— Как се казва този господин? — попита жената.
Керн вдигна глава с отново пробудена надежда.
— Нямам намерение да го разгласявам в цялата къща. Ще ви кажа, ако отворите.
Окото изчезна от шпионката. Тракна верижка. „Истинска крепост“ — помисли си Керн. Вече беше сигурен, че баща му още живее тук, иначе жената не би го разпитвала.
Вратата се отвори. Едра чехкиня с широко лице и румени бузи изгледа Керн от глава по пети.
— Искам да говоря с господин Керн.
— Керн ли? Не познавам такъв човек. Той не живее тук.
— Господин Зигмунд Керн. Аз съм Лудвиг Керн.
— О! — Жената го погледна подозрително. — Всеки може да каже това.
Керн извади разрешителното от джоба си.
— Ето, погледнете този документ! Умишлено промених малкото си име: но виждате презимето.