Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Месеци наред събитията сякаш потвърждават правотата на господаря на Кайро. Всичко се развива така, като че ли франджите, поставени пред свършен факт, са се отказали да продължат по-нататък. Поетите от фатимидския двор сякаш не намират достатъчно хвалебствени думи, за да възпеят подвига на държавника, изтръгнал Палестина от ръцете на „разколниците“ сунити. Но когато през януари 1099 година франджите поемат решително пътя си на юг, ал-Афдал е обезпокоен.
Той провожда един от доверените си хора в Константинопол, за да се допита до Алексий, който тогава, в едно известно писмо, прави трогателното признание: василевсът няма вече никакъв контрол над франджите. Колкото и невероятно да звучи, те правят каквото решат, искат да създадат собствени държави, отказват да върнат Антиохия на империята, въпреки че са се клели да го сторят, и изглеждат решени да превземат Ерусалим с всички средства. Папата ги е призовал на свещена война за освобождението на Христовия гроб и нищо не може да ги отклони от целта им. Алексий добавя, че той самият не одобрява действията им и спазва стриктно съюза си с Кайро.
Въпреки последното уточнение, ал-Афдал има впечатлението, че е попаднал в смъртоносна клопка. Самият той е от християнски произход и не му е трудно да разбере, че франджите, които наивно и пламенно вярват в своя Бог, са решени да стигнат до края на въоръженото поклонничество. Вече съжалява, че се е хвърлил в палестинската авантюра. Нямаше ли да е по-добре да остави франджи и турци да се бият за Ерусалим, вместо самият той да се изпречи безполезно на пътя на едни колкото смели, толкова и фанатични рицари?
Знаейки, че му е необходим цял месец, за да вдигне на крак армия, способна да се бие с франджите, той пише на Алексий и го заклева да направи всичко възможно, за да забави напредването на завоевателите. И така, през април 1099 година, по време на обсадата на Арка, василевсът им праща послание, в което ги моли да забавят тръгването си за Палестина, защото, споменава той като предлог, скоро лично ще пристигне и ще се присъедини към тях. От своя страна каирският господар изпраща нови предложения за споразумение на франджите. Освен подялбата на Сирия, той уточнява и своята политика по отношение на свещения град — стриктно съблюдавана свобода на вероизповеданията и възможност поклонниците да го посещават винаги, когато поискат, при условие, разбира се, че това ще става на малки невъоръжени групи. Отговорът на франджите е оскърбителен: „Ще отидем в Ерусалим всички заедно, в боен ред, с вдигнати копия!“
Звучи като обявяване на война. На 19 май 1099 година, преминавайки от думи към дела, нашествениците пресичат решително Нахр ел-Калб, северната граница на фатимидското владение.
Но „Кучешката река“ е фиктивна граница, защото ал-Афдал е предпочел да подсили гарнизона на Ерусалим, като изостави египетските владения по крайбрежието на собствената им съдба. Така всички приморски градове, с едно изключение, бързат да сключат мир със завоевателя.
Първият град е Бейрут, на четири часа път от Нахр ел-Калб. Жителите му изпращат делегация да пресрещне рицарите, като им обещават злато, храни и водачи при условие, че не пипат реколтата в долината. Бейрутчани добавят, че са готови да признаят властта на франджите, в случай че последните успеят да превземат Ерусалим. Сайда, античният Сидон, реагира по друг начин. Гарнизонът извършва няколко дръзки нападения срещу нашествениците, които си отмъщават, като опустошават овощните градини и оплячкосват близките села. Това е единственият случай на съпротива. Пристанищните градове Тир и Акра, въпреки че са лесно защитими, следват примера на Бейрут. В Палестина повечето от градовете и селата са напуснати от жителите си още преди идването на франджите. В нито един момент нашествениците не срещат истинска съпротива и сутринта на 7 юни 1099 година жителите на Ерусалим ги виждат в далечината, долу, на хълма, близо до джамията на пророк Самуил. Почти чуват виковете им. Надвечер те вече са разпънали стан пред стените на града.
Генерал Ифтихар ад-Даула, „Гордост на държавата“, който командва египетския гарнизон, ги наблюдава, изпълнен със спокойствие, от върха на Кулата на Давид. В течение на няколко месеца той е взел всички необходими мерки, за да издържи на дълга обсада. Поправил е част от стената, пострадала предишното лято по време на похода на ал-Афдал срещу турците. Натрупал е огромни запаси от храна, за да избегне и най-малката опасност от хранителен недостиг докато чака везира, обещал да пристигне до края на юли, за да освободи града. За още по-сигурно е последвал примера на Яги Сиян и е изгонил извън града християните, способни да сътрудничат на франкските си едноверци. В последните дни дори е отровил водата в близките извори и кладенци, за да не позволи на врага да ги използва. Под юнското слънце, всред безводния планински пейзаж, осеян тук-там с маслинови дръвчета, животът на обсадителите няма да бъде лек.