Кръстоносните походи през погледа на арабите

Няма съмнение, че само няколко дни след разгрома на египтяните в Багдад пристига групата бежанци, предвождана от Абу Саад ал-Харауи. Кадията на Дамаск не знае още, че франджите току-що са постигнали нова победа, но вече е известен, че завоевателите са станали господари на Ерусалим, Антиохия и Едеса, че са разбили Килидж Арслан и Данишменд, че са прекосили цяла Сирия от север на юг, убивайки и грабейки както си искат, необезпокоявани от никого. Той чувства, че народът и вярата му са жестоко оскърбени и унижени и му се иска да извика с пълно гърло на мюсюлманите да се пробудят най-сетне. Иска да разтърси братята си, да ги предизвика, да ги накара да се възмутят.

В петък, 19 август 1099 година, той отвежда дошлите с него в голямата джамия на Багдад и по обяд, когато от всички страни се стичат вярващи за молитва, започва предизвикателно да яде, макар че е рамазан, месецът за задължителен пост. За няколко минути сърдита тълпа се скупчва около него, идват войници, за да го арестуват. Но Абу Саад се изправя и спокойно запитва хората около себе си как могат да се разстройват до такава степен от неспазването на един пост, а клането на хиляди мюсюлмани и разрушаването на светите места на исляма да са им напълно безразлични. След като накарва тълпата да замълчи, той описва с подробности злините, сполетели Сирия, „Билад еш-Шам“, и особено онези, струпали се над Ерусалим. Бежанците заплакаха и накараха и другите да заплачат, ще отбележи Ибн ал-Атир.

От улицата ал-Харауи пренася скандала в двореца. „Виждам, че устоите на вярата са слаби!“, провиква се той в дивана на повелителя на правоверните, ал-Мустазхир-биллах, млад двадесет и две годишен халиф. Със светло закръглено лице и къса брадичка, той е жизнерадостен и ленив, гневните му изблици са кратки, а заплахите му рядко стигат до изпълнение. В една епоха, когато жестокостта се смята едва ли не за първостепенен атрибут на управниците, младият арабски халиф се хвали, че никога и никому не е сторил зло. Той изпитваше истинска радост, когато му казваха, че народът е щастлив, ще отбележи чистосърдечно Ибн ал-Атир. Чувствителен, изискан, словоохотлив, ал-Мустазхир има вкус към изкуствата. Страстен почитател на архитектурата, той лично наблюдава строежа на крепостната стена около квартала, където се намира резиденцията му — Харема — разположена в източната част на Багдад. А в свободното си време, което е доста много, пише любовни стихове: Когато протегнах ръка, за да кажа сбогом на моята любима, пламъкът на страстта ми стопи леда.