Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
В първите месеци на 1098 година жителите на Маарра следят с безпокойство битката за Антиохия, която се води на три дни път северозападно от града им. След победата си франджите нападат и ограбват няколко близки села. Маарра е пощадена, но отделни семейства предпочитат да потърсят по-сигурно място — Алеп, Хомс или Хама. Страховете им се оправдават, когато в края на ноември хиляди франкски воини обкръжават града. Макар и неколцина граждани да успяват да избягат, мнозинството са хванати в капан. Маарра не разполага с войска, а само с обикновена градска стража, към която бързо се присъединяват няколкостотин младежи без военен опит. Цели две седмици те храбро се съпротивляват на страшните рицари, като дори хвърлят от крепостните стени върху обсадителите кошери с пчели.
Като видяха колко упорити са, ще напише Ибн ал-Атир, франджите издигнаха дървена кула, която стигаше до върха на стените. Някои мюсюлмани, обхванати от страх и обезсърчени, си казаха, че ще могат по-добре да се защитават, ако се укрепят в най-високите сгради на града. Така те изоставиха стените и оголиха позициите, които дотогава държаха. Други последваха примера им и друга част от стената също беше изоставена. Скоро цялата крепостна стена остана без бранители. Франджите се покатериха с помощта на стълби, а когато мюсюлманите ги видяха на върха на стената, изгубиха кураж.
Настъпва вечерта на 11 декември. Тъмно е и франджите все още не се осмеляват да проникнат в града. Градските първенци влизат във връзка с Боемунд, новия властелин на Антиохия, който е начело на обсадителите. Франкският военачалник обещава животът на гражданите да бъде запазен, ако те прекратят боя и напуснат някои от сградите. Вкопчвайки се отчаяно в думите му, семействата се събират заедно в къщите и избите на града и треперещи, прекарват цяла нощ в очакване.
Призори идват франджите. Настава сеч. В продължение на три дни те убиваха, посякоха над сто хиляди души и много плениха. Цифрите, посочени от Ибн ал-Атир, са очевидно измислени, тъй като населението на града преди превземането му е наброявало вероятно не повече от десет хиляди души. Но ужасът идва не толкова от броя на жертвите, колкото от отредената им съдба, която човек е трудно да си представи.
В Маарра, нашите варяха възрастните езичници в казани, набучваха децата на шишове, печаха ги и ги ядяха. Признанието на франкския хронист Раул дьо Кан не ще бъде прочетено от жителите на съседните на Маарра селища, но до края на живота си те ще помнят онова, което са видели и чули. Защото споменът за жестокостите, препредаван от местните поети и устното творчество, ще запечати в душите един трудно заличим образ на франджите. Летописецът Усама Ибн Мункиз, роден три години преди събитията в съседния град Шайзар, ще напише един ден:
Всички, които научиха за франджите, видяха в тяхно лице зверове, които притежават превъзходството на смелостта и разпалеността в боя и нищо друго, както зверовете имат превъзходството на силата и агресивността.
Подобна лишена от благосклонност присъда обобщава добре впечатлението, оставено от франджите при идването им в Сирия: смесица от страх и презрение, добре разбираеми от страна на една арабска народност, превъзхождаща ги с културата си, но загубила своята борбеност. Турците няма никога да забравят проявения от западните рицари канибализъм. В цялата им епическа литература франджите неизменно ще бъдат описвани като човекоядци.
Несправедлива ли е подобна представа за франджите? Може би западните нашественици са яли жители на града-мъченик с единствената мисъл да оцелеят? Предводителите им го твърдят на следващата година в официално писмо до папата: Ужасен глад нападна армията в Маарра и я изправи пред жестоката необходимост да се храни с труповете на сарацините. Но подобно обяснение изглежда прибързано. Защото в продължение на цялата зловеща зима обитателите на района на Маарра стават свидетели на постъпки, трудно обясними единствено с глада. Шайки фанатизирани франджи, наречени тафури, шетат из полето, крещейки гръмогласно, че им се яде сарацинско месо. Вечер същите се събират край огъня и изяждат плячката си. Човекоядци по необходимост? Човекоядци от фанатизъм? Изглежда нереално, но свидетелствата са красноречиви както по отношение на описаните факти, така и по отношение на атмосферата на смърт, вееща от тях. В този смисъл едно изречение на франкския хронист Алберт д’Екс, който лично участва в битката край Маарра, остава ненадминато по своя ужас: Нашите не изпитваха отвращение да ядат не само убитите турци и сарацини, но и кучета!