Господарят на светлината [bg]

— Но ти не ядеш наравно с воините си. Не ти ли харесва яденето?

— Не е причината в ястията, които са великолепни, нито в приготовлението им, безпогрешно що е, драгоценни Хаукана. А по-скоро в това, че напоследък нямам апетит.

— Ах! — възкликна Хаукана с вид на познавач. — Имам точно това, което ти трябва, Господарю! И само прекрасен принц като тебе ще е достоен да го оцени. От дълги години го пазя скътано в избата си. Сам Повелителят Кришна го е съхранил неведомо как през вековете. Дари ми го преди много години, в отплата за указания му тук топъл прием. Лично ще ти го донеса.

При тези думи той отстъпи с поклон към вратата.

Когато се върна, в ръцете си държеше стъклена бутилка. Още преди да зърне надписът на етикета, принцът позна какво му носят по необичайната форма на бутилката.

— Бургундско! — възкликна той.

— Точно така — кимна Хаукана. — Спомен от отдавна изчезналата Гея. — Той подуши отвора на бутилката и се усмихна блажено. След това сипа малко от виното в една крушовидна чаша и я поднесе на своя гост.

Принцът вдигна чашата и вдъхна от омайния аромат. После отпи малка глътка и притвори очи.

В стаята се възцари тишина от уважение към неговото наслаждение.

Принцът бавно свали чашата и гостилничарят побърза да сипе още малко от скъпоценната течност, нектар от божественото грозде пино нуар, което не растеше на тази земя.

Но принцът дори не докосна чашата с ръка. Вместо това се обърна към Хаукана и го запита:

— Кой е най-старият музикант в тази къща?

— Манкара — гостилничарят посочи с ръка един белокос мъж, който си почиваше на малката маса в ъгъла.

— Стар не по тяло, а по години — рече принцът.

— Ах, това ще е Дели — рече Хаукана. — Ако въобще може да се нарече музикант. Казва, че на времето е бил такъв.

— Дели?

— Момчето, което наглежда конете.

— Аха, разбирам… изпрати да го повикат — при тези думи Хаукана плесна с ръце и нареди на появилия се слуга до доведе момчето от конюшнята, като преди това го приведе в приличен вид.

— Моля, не се тревожи за външния му вид, нека да го доведат час по-скоро — намеси се принцът.

След това се облегна назад и зачака със затворени очи. Когато най-сетне момчето застана пред него, принцът го запита:

— Кажи ми, Дели, каква музика можеш да свириш?

— Музиката, която свиря не е на почит сред брамините — отвърна момчето.

— Какъв бе твоят инструмент?

— Пиано — рече Дели.

— Можеш ли да свириш на някой от тези? — той махна с ръка към подредените покрай стената инструменти на почиващите музиканти.

Момчето изви глава натам.

— Мисля, че бих могъл да се справя с флейтата.

— Знаеш ли валсове?

— Да.

— Ще ми изсвириш ли „Синият Дунав“?

Мрачното изражение на момчето се смени с открита тревога. Той метна поглед на Хаукана и гостилничарят кимна.

— Сидхартха е принц сред хората, един от Първите — заяви гостилничарят.

— „Синият Дунав“ на флейта?

— Бъди така добър.

Момчето сви рамене.

— Ще се опитам — каза то. — Измина толкова много време… надявам се да бъдете снизходителен.