Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
3
Част от следобеда Айла прекара в разтъркване и разчесване на Уини с парче мека кожа и чесало от изсушена бодлива лугачка. Заниманието подейства успокояващо не само на кобилата, но и на самата нея.
Джондалар и правеше компания като използваше подобно чесало, за да облекчи сърбежа на Рейсър, като същевременно приглаждаше рошавата зимна козина на жребеца, макар че на младото животно му се играеше и не стоеше на едно място. Топлият и мек вътрешен пласт от козината на Рейсър бе станал много по-плътен и това напомни на мъжа, че съвсем скоро ще ги връхлети студа. Това го накара да се замисли къде да прекарат зимата. Все още не знаеше какво точно е отношението на Айла към Мамутоите, но поне конете и хората от бивака започваха да свикват едни с други.
Айла също забеляза, че напрежението бе спаднало, но се безпокоеше къде ще пренощуват конете, когато тя влезеше в землянката. Бяха свикнали да спят в нейната пещера. Джондалар я уверяваше, че ще се чувстват чудесно, защото конете са свикнали да стоят на открито. Накрая тя реши да върже Рейсър за един кол недалеч от входа. Беше сигурна, че Уини няма да се отдалечи без жребеца и ще я събуди, ако се появи някаква опасност.
С падането на здрача излезе студен вятър, а когато Айла и Джондалар се прибраха, във въздуха се долавяше дъх на сняг, но край Огнището на Мамута, в средата на полуподземното жилище, беше уютно и топло в компанията на събралите се хора. Мнозина бяха престанали да си взимат от донесените студени остатъци от предишната гощавка: малки бели фъстъци богати на скорбяла, диви моркови, боровинки и парчета печено мамутско месо. Зеленчуците и плодовете хващаха с пръсти или с две пръчки, които използваха като щипки, но Айла забеляза, че всеки човек, с изключение на най-малките деца, имаше нож за рязане на месото при хранене. С интерес наблюдаваше как някой от тях захапваше със зъби голяма мръвка, а сетне отрязваше малка хапка с бързо движение на ножа отдолу нагоре, при това без да си отреже носа.
Малки кафяви мехове за вода — съхранените непромокаеми мехури и стомаси на различни животни — се предаваха от ръка на ръка и хората пиеха от тях с огромно удоволствие. Талут предложи на Айла да си пийне. Лъхна я малко неприятната миризма на ферментирала течност, а в устата си усети въз сладък силно парещ вкус. При повторното предложение тя отказа. Не и хареса, макар че на Джондалар сякаш му допадаше.
Хората говореха и се смееха докато се настаняваха по наровете или върху кожите и рогозките на пода. Айла бе извърнала глава, заслушана в един разговор, когато долови, че шумът е намалял забележимо. Обърна се и видя стария Мамут, застанал със спокойно изражение зад огнището, в което гореше слаб огън. Когато всички приказки стихнаха и вниманието на всеки от присъстващите се насочи към него, той вдигна малка незапалена факла, поднесе я към горещите пламъци и я задържа докато се разгори. В изпълнената с очакване тишина останалите със затаен дъх наблюдаваха как пренесе огъня до малка каменна лампа, поставена в ниша на стената зад него. Фитилът от изсушен лишей запращя в мамутската лой, после лумна и освети разположена зад лампата статуетка от резбован бивник, представляваща закръглена и богато надарена жена.
Айла бе обзета от пронизителното усещане, че фигурата и е позната, въпреки че никога не бе виждала друга, подобна на нея. „Ето това Джондалар нарича дони“ — помисли си тя. — „Казва, че е обитавано от Духа на Великата Майка Земя или може би от негова част. Изглежда твърде малко, за да го побере целия. Всъщност, колко ли е голям един дух?“
Мислите и я върнаха към друга церемония, по времето, когато получи черния камък, сега част от амулета, завързан на врата и. В малката бучка черен манганов двуокис съжителстваха части от духовете на чедата на целия Клан, не само на членовете на нейния клан. Получи камъка, когато я обявиха за знахарка, в замяна, на което тя се отказа от частица от собствения си дух, така че, ако спаси живота на някого, той да не е задължен да и подарява нещо от подобно естество, или с подобна стойност. Това бе вече сторено.
Все още я тревожеше споменът, че не беше върнала духовете след като и бе наложено смъртно проклятие. Креб ги бе взел от Иза след смъртта на знахарката, та да не я съпроводят в света на духовете, но никой не ги беше взел от Айла. Щом у нея бе останала частица от духа на всеки член на Клана, дали смъртното наказание, наложено и от Брод, се простираше и върху тях?
„Мъртва ли съм?“ — питаше се тя, както се бе питала многократно преди. — „Мисля, че не.“ Беше узнала, че силата на смъртното проклятие се дължи на вярата в него и че когато близките ти вече не признават твоето съществувание и нямаш къде да отидеш, можеш спокойно да умреш. Но защо тя не беше мъртва? Какво я бе накарало да се противопостави на примирението? А по-важно бе какво ще стане с Клана, когато тя наистина умре. Би ли могла смъртта и да навреди на онези, които обича? Дори на целия Клан? Под тежестта на отговорността малката кожена кесийка сякаш също натежа, сякаш на шията и висеше съдбата на целия Клан.