За честта на брата

Доминик не реагира, когато Абигейл положи главата му на земята. След това тя изскубна няколко стръка папрат и изтича към брега. Замете всички следи, които сочеха, че някой е влачил някого по пясъка.

Изтича обратно при мястото, където го беше оставила, и в този миг отекна още една гръмотевица. И докато светкавиците се преплитаха в небето, тя задърпа тялото на Доминик към няколкото повалени дървета, струпани едно върху друго. Последица от предишна буря, предположи тя, надявайки се, че стволовете ще ги предпазят. Със стон на върховна умора се запита дали Доминик не е натежал, докато го е влачила от водата дотук. Поредната гръмотевица прекъсна мисълта й.

Абигейл го избута под купчината изсъхнали клони и се замоли той да се събуди. Но надеждите й се оказаха безпочвени. Доминик още беше в безсъзнание.

Няколко дъждовни капки тупнаха по главата й, докато измъкваше две парчета дърво изпод падналите стволове. Вдигна очи към небето, но не почувства други капки. Сигурно надигащият се вятър беше довял пръски чак от морето. Наведе глава и се зае да намества двете парчета дърво около глезена на Доминик, за да го обездвижи, и ги овърза с още едно парче плат, откъснато от ризата му.

Замръзна в ужас, когато дочу гласове недалече от скривалището им. Дали някой не беше тръгнал да търси оцелели?

— Бурята ще отнесе всичко в морето, преди да успеем да го съберем.

В гласа на мъжа се долавяше негодувание.

— Да не ти пука — отговори друг мъжки глас. — Каквото отнесе морето през нощта, ще го върне утре сутринта.

— Ами ако е бил някой кралски кораб, нали чиновниците ще дойдат да търсят и последното парченце от него?

— Че кой ще каже на чиновниците за кораба? Нова гръмотевица заглуши смеха на втория мъж. Докато гласовете се изгубваха в далечината, Абигейл с все сила се въздържаше да не почеше сърбящото я място точно на върха на носа. По-трудно беше да не обръща внимание на него, отколкото на паренето по драскотините на ръката й, където солта беше проникнала в следите, оставени от ноктите на Денди, когато го беше хвърлила от прозореца на каютата си. Запита се къде ли е сега котето й.

Не можеше да тръгне да го търси. Можеше само да се крие в сенките и да гледа как някакви тъмни фигури се отдалечават бързешком от плажа. Гласовете им продължаваха да долитат до нея, докато те вървяха по пътеката, далече от падналите дървета. Чудеха се защо корабът е избухнал точно пред техния бряг, но повечето искаха да видят какви части от товара му ще изхвърли при тях морето.

Абигейл се размърда, но отново замръзна, когато клоните зашумоляха от движението й. Никой от вървящите по пътеката не намали ход. Възторжени викове сигнализираха, че част от останките на кораба са доплавали до брега и хората ги събират, за да ги отнесат в селото, което явно беше по-навътре на сушата.

Колко време вече клечеше тук? Всички мускули отчаяно протестираха, а този непоносим сърбеж заплашваше да я съсипе.

Листата около нея се раздвижиха. Вятърът ли беше или…