![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Може би се опитват да измъкнат парите от тъста ми — допуснах.
— Тогава защо чакаха толкова време?
Нямах отговор.
— Възможно е изобщо да не е планирано като отвличаме — продължи Тикнър, — поне в началото. Това може да им е хрумнало впоследствие. Може да сте били набелязани само ние и съпругата ви. А сега са решили да довършат работата.
— Мислите, че е било планирано?
— Да, има много голяма вероятност.
— И какъв е вашият съвет?
Тикнър се хвана за думите ми.
— Не отивайте сам. Помогнете ни да спечелим известно време, за да се подготвим както трябва. Оставете ги те да ви се обадят.
Погледнах към Лени. Той прочете погледа ми и кимна.
— Това е невъзможно — заяви Лени.
Тикнър му хвърли остър поглед.
— При цялото ми уважение, клиентът ви се намира в сериозна опасност.
— Както и дъщеря ми — отвърнах простичко. Решението се оказва просто, когато не го усложняваш. Откъснах се от тях и тръгнах към колата си. — Дръжте хората си на разстояние.
ГЛАВА 5
Движението по пътя не беше натоварено, тъй че стигнах до мола с голяма преднина от време. Изключих двигателя и се облегнах назад. Озърнах се. Допусках, че федералните и ченгетата не са се отделяли от мен, но не можех да ги видя. Което беше хубаво, предполагам.
А сега какво?
Нямах никаква представа. Почаках още малко. Позанимах се с радиото, но нищо не успя да задържи вниманието ми. Включих уредбата за компактдискове и касети. Сепнах се, щом Доналд Фейгън от „Стийли Дан“ запя „Черната крава“. Не бях слушал тази касета откакто… точно така, от колежанските години. Защо ли Моника я беше запазила? В този миг с подновена болка осъзнах, че колата е била ползвана за последно от нея и навярно това бе последната касета, която тя е слушала.
Заоглеждах купувачите, които се подготвяха за влизане в мола. Насочих вниманието си към младите майки, отварящи чевръсто задните врати на своите ванове; начина, по който разтваряха още във въздуха седящите колички за бебета със замах, на който би завидял и фокусник; вещината, с която освобождаваха бебетата си от обезопасените детски седалки, навяващи мисли за астронавтите на борда на „Аполо 11“; как, след като затваряха вратите на колите си с привично натискане на дистанционното устройство, се понасяха напред с горда походка.
Всички майки до една сякаш излъчваха сияние. Та нали децата им бяха с тях. Тяхната безопасност, при петгнездното подсигуряване на колите срещу страничен удар и перфектните седалки сякаш по дизайн на НАСА, беше даденост. А аз седях тук със сак, натъпкан с пари за откуп, и с надеждата да си върна дъщерята. Бях на ръба да сваля прозореца надолу и да се провикна към тях с предупреждение.
Часът на крайния срок наближаваше. Слънцето напичаше безмилостно предното стъкло. Пресегнах се за тъмните си очила, но размислих и се отказах. И аз не знам защо. Нямаше ли слагането на тъмни очила да предизвика у похитителя усещане за несигурност? Не ми се вярва. Но знае ли човек? По-добре да ги оставя. Да не рискувам.
Свих се на седалката. По неясна причина през цялото време се стараех да се озъртам наоколо, без да бия на очи. Щом някой паркираше край мен или преминеше в близост до колата ми, стомахът ми се свиваше и аз се питах дали Тара е някъде наблизо.
Двучасовият срок вече изтичаше. Исках това да свърши час по-скоро. Следващите няколко минути решаваха всичко. Знаех го. Спокойно. Трябваше да запазя самообладание. Предупреждението на Тикнър кънтеше в главата ми. Дали някой нямаше да се приближи до колата и да ми пръсне мозъка?
Давах си сметка, че това е напълно реална опасност.
Когато клетъчният телефон иззвъня, аз се наведох стреснат напред. Доближих го до ухото си и моментално изломотих: „Ало“.
Познатият механичен глас произнесе:
— Изнеси се към западния изход.
Обърках се.
— Накъде е запад?
— Следвай знаците за магистрала номер четири. Карай по надлеза. Ние наблюдаваме. Ако някой те следва, изчезваме. Дръж мобифона до ухото си.
С радост се подчиних. Дясната ми ръка притискаше телефона към ухото ми толкова силно, че то започна да изтръпва. А лявата бе сграбчила волана, сякаш се канеше да го изтръгне.
— Излез на магистрала номер четири в посока запад.
Взех десния завой и се понесох по магистралата с пълна газ. Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да проверя дали ми следва някой. Беше трудно да се разбере.
Гласът на робота изрече: