Кървава музика [Blood Music - bg]

— Не си ли?

Той сви рамене.

— Здрав съм. Мога да изкарам още много месеци без работа — а и все нещо ще изскочи отнякъде. — В това имаше немалка доза истина. — Дори започнах да преодолявам депресията.

— Какво знаеш ти за депресията. Дори не разбираш смисъла на тази дума. Трябваше да изкараш няколко години като жена и тогава щях да те питам.

Утринното слънце сияеше жизнерадостно зад спуснатите щори на прозореца.

— Понякога се държиш с мен така, сякаш съм тухлена стена — оплака се Върджил.

— Ами, че ти си си такъв — понякога. Мисля си, че въобще не си пораснал, същият сантиментален глупчо си. Може да си гениален, но си момче.

— А ти — отвърна той с капризна гримаса, — си самото олицетворение на майчината утеха и подкрепа.

— Не обиждай старата си майка, Върджи. Разбирам те и ти съчувствам точно толкова, колкото заслужаваш. Хайде, признай ми, че си го закъсал. Нещо с тоя твой експеримент, нали?

— Кога ще престанеш да човъркаш с пръст в раната? Аз съм учен, заразих се доброволно и поне досега… — Той млъкна и кръстоса обидено ръце. Този разговор губеше своя смисъл. Нямаше никакво съмнение, че лимфоцитите, които си бе инжектирал, отдавна са измрели и са се разпаднали. По време на краткото си пребиваване в епруветките антигените им са претърпели достатъчно сериозни изменения за да не бъдат разпознати като „свои“ при завръщането в кръвта. Вероятно още непосредствено след инжектирането са били „атакувани“ и разрушени. Всякакви други предположения просто бяха лишени от логична обосновка. Това снощи трябва да е било някаква късна алергична реакция. Защо трябва да обсъжда разни хипотетични възможности с майка си или с други хора…

— Върджи?

— Всичко беше чудесно, Април, но мисля, че е време да си вървя.

— Още колко ти остава?

Той се надигна и я погледна стреснато.

— Но аз не умирам, мамо.

— През целия си живот си гонил някаква определена цел. Струва ми се, че сега я постигна.

— Дрънкаш абсолютни небивалици.

— Не ме мисли за изкукуригала, Върджи. Спомни си какво ми каза… аз също не съм тухлена стена. Ще ти го повторя. Каза ми, че си създал разумни клетки и чуй какво мисля аз… Всеки, който някога е почиствал тоалетна, или се е ровил в боклуците ще потрепери при мисълта за бацили, които мислят. А какво ще стане, когато те ни нападнат, Върджи? Обясни това на старата си майчица.

Той не отговори. Не беше сигурен дали въобще има смисъл да поддържа подобен спор. Ала въпреки това почувства, че стомахът му се свива.

И друг път го беше правил — първо закъсваше, а сетне се връщаше за утеха при майка си. С някаква свръхестествена последователност тя съумяваше неизменно да надуши нередностите и да ги изложи пред него така, че да изглеждат неизбежни. Едва ли би могъл да я обича точно заради това, но пък от друга страна лечението винаги помагаше.

Той се изправи, наведе се и я потупа успокояващо по ръката. Тя стисна пръстите му в своите.

— Тръгваш си значи.

— Да.

— Още колко ни остава, Върджил?