Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Рейчъл седеше на люлката на верандата с разтворен в скута й вестник, върху който имаше купчина зелени бобчета. До нея стоеше дълбока купа и тя систематично отваряше върха на шушулките, отстраняваше конците, след което отронваше зърната и ги слагаше в съда. Не обичаше да се занимава с това, ала обичаше да ги яде, така че беше необходимо зло. Лекичко се люлееше и слушаше портативното радио, поставено на перваза на прозореца. Слушаше някаква станция на средни вълни, но звукът беше намален, тъй като не желаеше да безпокои пациента си, който кротко спеше.
Цяла сутрин очакваше той да се събуди най-после, ала вместо това се редуваха периоди на дълбок сън, след като аспиринът и охлаждането с кърпата намаляваха температурата му, и неспокойствие, когато отново се покачваше. Не беше нито отварял очи, нито проговарял отново, с изключение на това, че веднъж изстена и хвана рамото си с дясната си ръка. Рейчъл откопчи ръката му и я подържа, като го успокояваше с тих глас.
Джо се размърда изпод олеандровия храст. В гърлото му се надигаше ръмжене. Рейчъл го погледна, после огледа двора и пътя, но нищо не видя. Джо не беше от кучетата, които обръщаха внимание на катериците или зайците.
— Какво има? — попита тя с напрегнат от уплаха глас. Джо откликна на тона й и дойде точно пред стъпалата. Сега глухият тътен се превърна в силно ръмжене. Той беше насочил поглед към боровата горичка и склона, който водеше надолу към Диамантения залив.
Двама мъже излязоха от горичката.
Рейчъл продължи заниманието си съвсем небрежно, ала всяко мускулче в тялото й се напрегна. Вторачи се в тях, като реши, че това бе най-нормалното нещо, което трябваше да направи. Бяха облечени с леки памучни панталони, ризи и широки памучни якета. Тя погледна якетата. Бяха всичко друго, но не и практични, освен ако под тях не се криеха калъфи за пистолет през рамото.
Мъжете прекосиха пътя и приближиха къщата. Ръмженето на Джо премина в лай. Той приклекна, а козината около врата му настръхна. Мъжете се спряха и Рейчъл забеляза движението, което единият от тях направи под якето си, преди да спре.
— Извинете — извика тя, спокойно остави настрана зеления боб и се изправи. — По принцип Джо не обича непознатите, особено мъжете. Не допуска дори съседа в двора. Предполагам, че някога е бил наранен от мъже. Загубихте ли се, или лодката ви бе отнесена? — Докато говореше, Рейчъл слизаше по стъпалата и успокоително поглади гърба на Джо, като забеляза как той леко се отдръпна от нея.
— Нито едното, нито другото. Търсим един човек — мъжът, който отговори, беше висок и красив, със светлокафява коса и открита усмивка като на колежанин, която контрастираше със загорялото му лице. Той погледна към Джо. — У-у, ще хванете ли здраво кучето?
— Той ще се успокои, ако не се приближавате до къщата — тя се надяваше да е така. Потупа още веднъж Джо, мина покрай него и приближи мъжете. — Според мен той защитава по-скоро територията си, отколкото мен. Та, какво казахте?
Другият беше по-нисък, по-слаб и по-мургав от „колежанина“.
— ФБР — бързо рече той и мушна под носа й значка. — Аз съм агент Лоуъл. Това е агент Елис. Търсим един човек, за когото мислим, че се намира в района.
Рейчъл смръщи чело, като се надяваше да не преиграва.
— Избягал престъпник ли?
Агент Елис одобрително огледа дългите й боси нозе, ала бързо вдигна поглед към лицето й.
— Не, именно в затвора се опитваме да го изпратим. Според нас е излязъл на брега някъде в района.
— Не съм виждала непознати наоколо, но ще се оглеждам. Как изглежда?
— Метър и осемдесет, може би малко по-висок. С черна коса и черни очи.
— Да не е индианец семинол?
Мъжете се сепнаха.
— Не, не е индианец — най-после отвърна агент Лоуъл. — Обаче е мургав и прилича на индианец.
— Имате ли негова снимка?
Двамата мъже бързо си размениха погледи.
— Не.
— Опасен ли е? Искам да кажа, да не е убиец или нещо такова? — в гърдите си усети буца, която се плъзна към гърлото. Какво щеше да прави, ако й кажеха, че е убиец? Как щеше да го понесе?
Отново я погледнаха така, сякаш не бяха сигурни какво да й отговорят.
— Смятаме, че е въоръжен и опасен. Ако забележите нещо подозрително, позвънете ни на този номер — агент Лоуъл надраска някакъв телефонен номер на листче хартия и го подаде на Рейчъл, която го погледна, преди да го сгъне и да го сложи в джоба си.
— Така и ще направя — рече тя. — Благодаря, че наминахте.
Те понечиха да тръгнат. Тогава агент Лоуъл се спря и се обърна към нея с присвити очи.
— Там, долу, има странни следи по плажа, сякаш нещо е било влачено. Знаете ли нещо за това?