Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
— Дошъл сте заради онзи несретник от реката. Оттук.
Той ги пусна вътре и заключи вратата, след което мина пред тях и ги поведе. Залата беше с каменна облицовка и вонята на карбол беше още по-натрапчива. Мадлин знаеше, че масивната врата и резетата не бяха нарочна предпазна мярка, а наследство от времето, когато мястото е представлявало част от подземията на стария затвор.
Докторът крачеше покрай старинни аркади, запълнени с тухли и съвременни дървени врати. Накрая завиха и влязоха в обширна зала, с вид на лаборатория и месарски магазин едновременно. По полиците бяха наредени съдини с химикали и хирургически инструменти. Във въздуха тегнеше миризма, навяваща мисли за вериги, уреди за изтезания и писъци на затворници. Потискащо минало, помисли Мадлин. Или потискащо въображение.
В центъра беше разположена стоманена операционна маса, а върху нея се намираше тяло, покрито с платнище. В момента в залата присъстваше още един лекар, възрастен мъж с оредяваща прошарена коса и изрядно поддържани мустаци и брада. Беше навил ръкави и миеше ръцете си в умивалника на стената, а сакото му висеше на близката закачалка. Той ги погледна открито и приветливо. Това лице ми е познато, помисли си Мадлин. Той каза:
— Тъкмо си тръгвах.
— Доктор Руа, това е Доктор Хал. — каза водачът им.
— А.
По-възрастният мъж избърса припряно ръце и пристъпи да се здрависа с Никола. Кимна любезно на Мадлин, но тя посрещна с безсъдържателен поглед този жест на необичайна любезност. Усети навреме, че трябва да се усмихне плахо и да кимне с глава, но мисълта й препускаше бясно. Доктор Хал. Естествено, че лицето й бе познато. Толкова отблизо го беше виждала само един път, преди две години в Горен Бано, когато Ронсард почти беше разкрил замисъла им да откраднат фамилните скъпоценностите на Русе. Този човек бе Доктор Сиран Хал, близък приятел и колега на Инспектор Ронсард.
Тогава тя бе дегизирана и то много по-старателно, отколкото сега. Другите пъти, когато го беше виждала, бяха от разстояние и при безобидни обстоятелства: в театъра, в грил-бара на ресторант Лусод, в тълпата пред Префектурата. Не би следвало да възбудят подозренията му и наистина, той изглежда изобщо не се усъмни, но въпреки това Мадлин остро усещаше стомаха си свит на топка.
Никола изрече с преднамерена доброжелателност:
— Доктор Хал. Знам за вашите постижения. За мен е чест да се запозная с вас.
— Благодаря.
Хал изглеждаше искрено зарадван от комплимента. Той кимна към тялото и смъкна ръкавите си.
— За аутопсия ли сте дошъл?
— Не. За идентификация. Синът на един от пациентите ми изчезна безследно — макар цялото семейство, освен него да подозира, че просто е избягал от къщи. Майката е болна и аз се съгласих да дойда вместо нея.
— Неприятно задължение.
Гласът на Хал изразяваше неподправено съчувствие. Той облече сакото си и взе чантата си от масата.
— Няма да ви преча тогава. Радвам се, че се запознах с вас, Докторе и с вас, млада госпожице.
Мадлин се насили да си припомни, че макар този човек да се държеше любезно и сърдечно като любим вуйчо, той бе опасен за тях. Само да знаеше кои сме, помисли, само да знаеше, че Никола е Донатиен, когото Ронсард издирва от време оно…
Никола се приближи до масата и отметна платнището. Мадлин зърна едно нечовешки обезцветено лице, наподобяващо кошмарен сън или фантом. Никола каза:
— Има някаква прилика с момчето, но не мисля, че е то — Поклати глава и се намръщи. — Предпочитам да съм абсолютно сигурен… Запазихте ли дрехите му?
— Да. Доктор Хал ни посъветва да ги запазим.
Лекарят се обърна, за да отвори един шкаф и докато ровеше из съдържанието му, Мадлин използва момента да изгледа Никола със смесица от гняв и раздразнение. Той се намръщи насреща й. Мразеше да прекъсва роля по средата на представлението, а обикновено и тя не го правеше, но човек не налиташе всеки ден на втория си по значение смъртен враг.
Докторът се върна с някаква метална кофа и я сложи на масата.
— Не е много — призна — остатъци от ризата и панталоните и някакви парцали от сакото. Няма обувки. И естествено, няма нищо по джобовете.
Никола взе един молив от работната маса и щателно разрови с него мократа и воняща колекция.
— Да, прав сте, няма да ни помогнат много.
Той захвърли молива и хвана доктора под ръка като по този начин го обърна с гръб към масата.
— Не може да не сте забелязал следите по ръцете? Какво мислите за тях?