Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Минахме Северно море, минахме Ламанша, наближи първи май.
Излезе вълна, залюля ни, почнахме да загребваме вода. Насочихме се към Шербур, Франция. Вързахме се там и осем дни чакахме времето да „падне“.
Отблъснахме на осмия ден, но в Биская отново ни почна. Биеше малко на борд. Една голяма вълна взе, че напълни машинното отделение. Пак спряхме. Водата долу — до гърди. Настроихме радиото, предадохме, че търпим бедствие. На английски. Радиостанцията ни — само на телефония, радиус на действие — петдесет мили.
Отзоваха се пет кораба. Най-близо бе танкерът „Кораджио“, италианец, трийсет хиляди тона… Спаси ни това, че беше денем. На всички лицата придобиха цвета на лимона и пепелта. Живот! Дойде италианецът, но ние бяхме изгребали вече водата, машината заработи.
Трети и четвърти май — нищо. Но пак спряхме — оказа се, че шестият танк не бил пълен с гориво, а с вода. Насочихме се към брега, не бяхме далеко. Хвърлихме котва срещу река Гвадалкивир. В селото насреща биеха камбани, народът излизаше от църква. Неделен ден, човекът гледа към бога, не към морето. Йонков изстреля няколко червени ракети — уж в небето, пък си изгори крака! От опарване не остава белег, но изгориш ли се, цял живот носиш белега. И Йонков трябва да го носи, да не забравя моряците…
Дойде катер, разбрахме се, докара два тона гориво. За една седмица стигнахме в Гибралтар, там срещнахме кораб „Витоша“ с капитан Чамурджев, купен наскоро. Флотът ни растеше… Когато застанахме в Бургас, дойде жена ми. Гледа — корабчето ниско, олющено, едва стига кея; гледа мене — ревна…
Година по-късно плавах с кораб „Вежен“ от Венеция за Билбао. Минавахме през Месинския пролив. Отдалече остров Сицилия се очерта: кафяво-жълта грамада, а върху нея — зелени кръпки — рядка, изнемогваща растителност. Планините, обвити в мъгла, синееха. Вляво от нас изникна град Месина, проснат на плажа. В края му — самотен фар. На екрана на радара се очерта архипелагът на островите Липари. Внезапно стана дума за корабчето „Черноморец“.
— Помня го — процеди с отвращение капитан Илия Монев. — Правих няколко рейса с него до Бейрут. Кораб! … Един цървул, на нищо друго не приличаше… Ял съм му попарата. Няма радар, веднъж излизаме от Босфора — ноември, сняг, лапавица. В очите ти да бръкнат, все това е. Духаше мръсен северозападен вятър, люля ни като дъска. Едва успяхме да се скрием в залива на Иниада. В хладилните му хамбари, карахме бетонно желязо и цимент — чиста работа, представи си!… След време го продадоха, нарязаха го и го претопиха. Кораб! … Ами с човека не с ли тъй? Като впрегатно добиче тегли каиша цял живот, дорде се опъне в браздата с език между зъбите … Чиста работа!
Обедът е към своя край — офицерският салет е почти празен. Облегнат на барчето, вторият камериер Савата, примижва като котарак, търси закачка. Той е бил дълги години китарист в ресторантски оркестър, с певицата на една маса е седял, а на кораба дни наред глас не се чува, сиво еднообразие и никой не ти вика от публиката: „Кво ще пиеш, Сава?“ Едно кино, дето завъртаме вечер, и то филмите — стари, копията надраскани, милион пъти късани н лепени — не кино, а мъчение. И ако сам не си направиш нещо като кино, с тебе е свършено. Затуй Савата върти жълто око и напряга ленив ум да върже няколко думи, които щедро, като шепа бисери, ще хвърли сред оредялата офицерска публика. Но винаги казва едно и също: „Ти не ме гледай, че нямам бъдеще… Ако знаеш какво минало имам!…“
Четвъртият помощник, капитан Желев, оттласва рязко чинията пред себе си и се обажда:
— Сава, ти какви жени харесваш?
— Мургавите — признава си Савата. — Мургавите.
— Хубавите бе, курназ — срязва го Желев и с безкрайна меланхолия в гласа добавя: — В тази суша кой ти гледа дали е руса или чернокоса?... Важното е да не рониш зъбчатките, когато сменяш скоростта…
Една нощ, на път за Холандия, Любен Вълков, тогава старши помощник на кораб „Вежен“, ми разказваше патилата си в Ротердам. Той искаше да предаде на разказа библейска мекота и почна отдалече, но споменът размъти горчилката, утаена с времето в душата му…
Плавал с кораб „Златоград“. Февруари. Отвратително време. От Биская нагоре всичко ври. В Анверс оставят част от товара, тръгват за Ротердам.
Застават на кея, отварят хамбарите. Въпреки бурята, стоката — бижу! Дошъл агентът, контролата, митничарите — всичко е о’кей.
Но петнадесет минути след като си тръгнали, на борда се качват десет митничари. Тръгват от кабина на кабина — на вратите на проверените вече помещения, драсвали кръст с мазна креда. Те се бавели, но моряците, въпреки че не спали десет денонощия и били петимни да ударят по една глава, търпели — българският моряк е и търпелив…