Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
— Дълъг ден — каза той и ме прегърна. — Планът ти е труден.
Прегърнах го на свой ред, удивена колко приятно беше в обятията му.
— Май страдам от параноя.
— Извинявай за Раул. Минахме на косъм.
Кимнах.
— Добре, че Фред е толкова противен.
— Чудя се дали Райли е наясно какъв потенциал има това хлапе.
— Съмнявам се. Такова нещо не съм го виждала да прави, а все пак прекарвам доста време край него.
— Е, това си е негова работа. Ние си имаме наша тайна, която да споделим с Райли.
Потръпнах.
— Още не съм сигурна дали е редно да го правим.
— Това ще стане ясно едва когато видим как ще реагира Райли.
— По принцип не обичам да съм в неведение.
Диего присви очи замислено.
— Какво ще кажеш за едно приключение?
— Зависи.
— Ами, мислех си за приоритетите на клуба ни. Нали се сещаш, да разберем колкото се може повече.
— И?
— Мисля, че трябва да проследим Райли и да научим какво прави.
Зяпнах го.
— Но той ще разбере, че сме го проследили, ще надуши миризмата ни.
— Знам. Ето какво ми хрумна. Аз ще проследя миризмата му, а ти ще стоиш на неколкостотин метра назад и ще следваш моята диря. Така Райли ще мисли, че само аз съм го проследил и ще мога да му кажа, че съм го направил, защото искам да му споделя нещо важно. И тогава ще му разкрия ефекта на диско глобуса. Ще видим как ще реагира. — Той присви очи и ме изгледа. — Но ти… просто внимавай засега, нали? Ще ти дам знак, ако приеме нещата спокойно.
— Ами ако се върне по-рано оттам, където ходи? Нали искаше да е на зазоряване, за да му покажеш как блестиш?
— Да… това може да се окаже проблем. И да повлияе върху разговора ни. Но все пак смятам, че трябва да рискуваме. Стори ми се, че бързаше, нали? Сякаш за това, което ще върши, му трябва цялата нощ?
— Може би. А може би просто е бързал да се види с нея. И може би не е удачно да го изненадаме, ако и тя е наблизо. — И двамата потръпнахме.
— Така е. И все пак… — Той се намръщи. — Нямаш ли чувството, че онова, което предстои, наближава? Може да не ни стигне време да разберем какво е?
— Да, така е — кимнах нещастно.
— Така че е по-добре да рискуваме. Райли ми вярва, а и имам причина да искам да разговарям с него.
Обмислих стратегията. Макар да го познавах едва от един ден, разбрах, че параноята не му е присъща.
— Този твой подробен план… — започнах.
— Какво за него?
— Звучи ми като едноличен план. Не като клубно приключение. Или поне що се отнася до опасната част.
Той направи физиономия и ми стана ясно, че съм го разкрила.
— Идеята е моя. Аз съм този, който… — поколеба се дали да продължи… който вярва на Райли. И съответно аз ще съм този, който ще рискува да си навлече неприятности, ако не се окажа прав.
Макар да бях страхлива, това не ми прозвуча добре.
— Принципите на клубовете са съвсем други.
Той кимна, но изражението му беше непроницаемо.
— Добре, ще го обмислим, докато вървим.
Не бях сигурна дали говори сериозно.
— Ти остани по дърветата и ме следвай отгоре, става ли? — предложи той.
— Добре.
Диего забърза обратно към дървената къща. Последвах го през клоните, повечето толкова гъсти, че рядко ми се налагаше да прескачам от едно дърво на друго. Стараех се да правя възможно най-малко движения, като се надявах огъването на клоните под тежестта ми да изглежда като повей на вятъра. Нощта беше ветровита и това помагаше. Беше студено за лято, не че студът ме притесняваше.
Диего с лекота прехвана дирята на Райли пред къщата и хукна по нея с огромни скокове, докато аз изоставах с неколкостотин метра по-назад и стотина метра по на север, по-високо по склона от него. Когато дърветата станеха прекалено гъсти, разклащаше някой и друг дънер, за да не го изгубя.
Продължихме така — той тичаше, а аз се правех на катерица — още само петнайсетина минути, после Диего забави темпото. Явно приближавахме. Изкачих се по-нагоре по клоните и се огледах за дърво, от което да виждам добре. Скочих на едно, което се извисяваше над околните, и огледах обстановката.
На по-малко от половин километър от мен, между дърветата се виждаше широко празно пространство, открита поляна от няколко декара. Почти в средата на поляната, по-близо до дърветата от източната страна, се издигаше нещо, което силно наподобяваше къща от медено тесто. Беше боядисана в яркорозово, зелено и бяло, абсурдно украсена със заврънкулки на всеки възможен ъгъл. Ако ситуацията не беше такава, щях да падна от смях при вида й.