Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Обичам, що пък не — тросна се Баба. — Ама на мен ми ги дават.
— Що ли — процеди Леля, проучвайки до дъно кошницата — всеки път, когато си имам работа с джуджета, в ума ми се върти изразът „долна твар“.
— Подли дяволчета са те. Да знаеш само какви суми се опитваха да ми вземат за поправката на метлата — съгласи се Баба.
— Да, но ти никога не си плащаш — вметна Маграт.
— Не е в това въпросът — сряза я Баба Вихронрав. — Не би трябвало да им се позволява да искат такива суми. Т’ва си е пладнешки обир!
— Не виждам защо да е обир, щом ти бездруго не си плащаш — настоя Маграт.
— Аз никога не плащам нищо — заяви Баба. — Хората все не ми позволяват да платя. Аз к’во да направя, като непрекъснато ми подаряват разни неща, а? Както си вървя по улицата, хората все търчат по мен с разни току-що опечени кексове, студена бира или стари дрехи, дето са почти неизносени. „Молим ви, госпожо Вихронрав, вземете тази кошница с яйца“ — ми викат. Винаги са много любезни. Дръж се подходящо с хората и те ще се отнасят подобаващо към тебе. Това си е респект. Да не се налага да плащаш — завърши официално тя — е същността на нашия занаят.
— Ей, какво е това? — попита Леля, изваждайки малък пакет. Разопакова хартията и откри няколко твърди кафяви питки.
— Бре, бре — възкликна Баба Вихронрав. — Вземам си думите назад. Това е прочутият джуджешки хляб наистина. Не го дават на кой да е.
Леля почука с хляба по ръба на лодката. Издаде звук, доста наподобяващ звука от дървена линия, чиято неприкована към чина страна е била натисната рязко. Нещо като приглушено биу-иу-иу.
— Казват, че никога не мухлясва, дори да го пазиш с години — добави Баба.
— Държи ти сито дни наред — допълни Леля Ог.
Маграт се пресегна, взе една от плоските питки, опита се да я разчупи и се отказа.
— За храна ли служи? — попита тя.
— О, не мисля, че е за ядене — отвърна Леля. — По-скоро е за нещо като…
— … да ти държи сито — допълни Баба. — Говори се, че…
Тя млъкна.
Освен шума на реката и откъслечното прокапване от тавана на пещерата, всички чуха вече отчетливото пляс-пляс на друг плавателен съд, приближаващ се към тях.
— Някой ни следи! — прошепна Маграт.
В осветената от фенера част се появиха две бледи пламъчета. Впоследствие се оказа, че са очите на малко сиво същество, смътно наподобяващо жаба, което гребеше към тях върху един дънер.
То достигна лодката. Хвана се за нея с дълги лепкави пръсти и изравни печалното си лице с това на Леля Ог.
— ’драсссти. Днессс имам рожден ден.
Известно време и трите постояха втренчени в него. После Баба Вихронрав взе греблото и здраво го халоса по главата. Разнесе се плясък и далечно проклятие.
— Ужасен малък негодник — възкликна Баба, след като поеха отново. — Видя ми се беладжия.
— Да — съгласи се Леля Ог. — Точно от такива хлъзгави трябва да се пази човек.
— Чудя се какво ли искаше? — попита Маграт.
След половин час лодката се изхлузи от изхода на една пещера и се вмъкна в тесен проход между скалите. По скалната повърхност блещукаше лед, а на някои от по-оголените места имаше преспи сняг.
Леля Ог невинно се озърна, след което затършува из диплите на многобройните си поли и измъкна малка бутилка. Последва гълголене.
— На бас, че тук има чудесно ехо — обади се тя след малко.
— О, не. Недей — твърдо каза Баба.
— Недей какво?
— Недей да пееш Оная Песен.
— Пардон, Есме?
— Няма да пътувам — заяви Баба, — ако ще пееш Оная Песен.
— Каква ли ще е тая песен? — попита невинно Леля.
— Знаеш коя имам предвид — ледено изрече Баба. — Дето я пееш винаги щом си пийнеш, за мой срам.
— Изобщо не мога да се сетя за подобна песен, Есме — скромно отвърна Леля Ог.
— Онази за гризача, дето не можел… дето хич не могли да го убедят да му пука от нещо.
— О — светна Леля като утринна зора, — имаш предвид „Таралежа хич не мож го избъз…“
— Точно тази!
— Но тя е традиционна! — възпротиви се Леля. — Освен това чужденците няма да разберат за какво става дума.
— Ще разберат от начина, по който я пееш. Както я пееш, и гадинките, дето живеят на блатното дъно, ще разберат за какво става дума.
Маграт се загледа извън лодката. Тук-там вълничките бяха поръбени с бяло. Течението се беше усилило и по него се носеха бучки лед.
— Това е просто народна песен, Есме — каза Леля Ог.
— Ха! — изсумтя Баба. — Тъкмо щях да кажа, че е народна песен! Знам ги аз народните песни. Ха! Мислиш си, че слушаш хубава песен за… за кукувици и свирачи, и нощни птици, и к’во ли не, а после се оказва, че е за… за нещо съвсем друго — добави мрачно тя. — Да нямаш вяра на народните песни. Все те вкарват натясно!