Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
— Как си, дерзаеш ли, дерзаеш ли?
Тогава тази дума беше много модерна и всички по-отговорни другари я използуваха за щяло и нещяло.
— Дерзая, дерзая, другарю Председател. Ама как ще изкарам до довечера не знам! — отговорил Кадри.
— Защо бе, да не си болен?
— Не съм. Ама без ядене, как ще изкарам цял ден? Гледам и ти не носиш нищо.
Председателят го погледнал, усмихнал се, защото знаел, че на Кадри му е ясно къде отива. Той прекрасно знаел, че на събор не се носи нищо, а само се яде и пие на тумбак.
— Не нося, защото ще обиколя къра и мисля за обяд да се прибера у дома — казал той.
— Другарю Председател, бащице мой, може ли да постоиш малко при шилетата?
Аз ще прескоча до нас да взема това онова и веднага ще се върна. Никак няма да се бавя!
Погледнал Председателят часовника си, погледнал надолу към селото, разбрал, че има време, махнал великодушно с ръка и отсякъл:
— Добре, ама да не е за повече от половин час! Слънцето вече напича, а мен ме чака още път.
— Ей сега ще хвръкна! Ти даже не слизай от коня! — рекъл зарадвано Кадри.
Още рекъл, недоизрекъл и хукнал надолу към село с такава бързина, че полите на касачето му се разперили като криле и заели хоризонтално положение.
Поседял председателя доста почакал. Конят му започнал да става нервен, но от Кадри ни кост, ни вест. Времето течело и той си представял как на софрата у колегата му вече се сервира добре изстудена ракия с хубава салата, а от пещта се носи аромата на печено сугаре. Вече станало пладне, шилетата се запладнили под големия дъб. Председателят се огледал насам, натам за Кадри, видял че го няма и лудешки препуснал коня към село да види какво е станало с Кадри. Като вихрушка влязъл в циганския двор. Циганката тъкмо слагала обяда на софрата, около която били насядали цял рояк циганета.
— Къде е Кадри? — ядосано запитал председателя.
— Дойде, преоблече се, хвана цигулката под мищница и-хукна на сбора — уплашено отговорила циганката.
Председателят обърнал коня си и го пришпорил към събора. Когато приближил двора на колегата си, чул цигулката и гласа на Кадри. Слязъл от коня, вързал го на сянка и с бавна стъпка и гордо вдигната глава влязъл. Щом Кадри го видял, прекъснал свирнята, затичал се, спрял се до него и започнал вдъхновено да свири марша на Будьони.
— Защо ме излъга? Не можа ли да дадеш 5 лева на някой да те смени, или пък да накараш някое циганче да ти гледа шилетата? — тихо просъскал председателят.
— Не мога, другарю Председател, защото само на теб имам доверие! За мен ти си Партията, а на нея трябва да й вярваме! Друг може шиле да затрие, в царевицата пакост да направи, бостаните да обере, или да не напасе шилетата, както трябва. Аз те познавам отдавна и знам, че ти никога няма да злоупотребиш с моето доверие! — усмихнато рекъл Кадри и продължил още по-вдъхновено да свири любимия на председателя Будьоновски марш.
ГОРЧО
Една колоритна личност на Враца. Живееше в Згориград. Това не му пречеше почти всеки ден да гостува на кемерските кръчми и да отдава почит на Христо Ботев. Транспорта му беше един голям добре охранен магарок. Горчо бе висок и цобре сложен за годините си. Облечен в типичните згориградски дрехи, малки мустаци и неизменния поборнически калпак със зелено дъно, върху което имаше сърмен кръст. В поясът наред с другите неща, винаги носеше едно дудуче. Боготвореше Ботев и при всяко идване във Враца изразяваше това със специален ритуал. Стигайки до пиедестала, на който Ботев, облече във воеводската си униформа, бе застанал разкрачен с гола сабя в ръка, сочеща Милин камък, той слизаше от магарока. Отиваше до паметника, сваляше калпака, покланяше се и го целуваше. След това изричаше куп хвалебствия, които зависеха от настроението му. Когато то беше помрачено от някакво събитие, той казваше:
— Слезни, Ристо, да видиш до дек ни докаара! Развърти се със сабята и ни избави от тиа изедници!
Независимо от настроението му, след свършване на монолога Горчо си слагаше калпака на главата, изкарваше дудучето от пояса си и унесено свиреше на Ботев някаква оратория, която само той си разбираше. Като свършеше, прибираше дудучето обратно в пояса, качваше магарока и поемаше обратно за Згориград. Пътят му минаваше покрай кемерските кръчми и ханове, където често се отбиваше на раздумка и почерпка със свои познати.
В това петъчно утро Горчо бе спрял пред ковачницата на циганина Атанас Амекията. Тя се намираше в Поповата воденица, покрай шосето за Згориград, непосредствено до стария дървен кемерски мост. Последният беше долу ниско над реката, така че минаващите слизаха от едната страна, а на Горчо и Амекията. До тук всичко бе поносимо за Ангел, но когато магарока влезе плътно в магаричката, нещата се усложниха. Двете магарета изпитваха блаженство и магарока в сюблимния момент започна да хапе магаричката за врата. Но вместо нея той хапеше Ангел за гърба, който се бе свил от страх върху самара. Добре, че този момент не трая дълго. Когато магарока са поуспокои Горчо и Амекията му извадиха краката от дисагите и го вързаха за една халка пред налбатницата. Свалиха Ангел от магаричката и я вързаха на друга халка, далече от Горчовия магарок. Горкият Ангел! Той бе пожълтял като дюла и трепереше като трепетликов лист, а от гърба на джамката висяха парцали бозав шаяк. Тримата отидоха в кръчмата на Което Киселицата, която се намираше на десетина метра от налбатницата. Поръчаха си по едно вино за успокоение. Като помълча малко, Горчо каза: