Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
— Дек е болнио? — запитал разтревожено фелдшера и се заозъртал.
— Те го те! — казал Лумпата и посочил един от софрата, който с пълни уста пляскал с ръце в такт с дайрето на Зорка.
— К’во му е бе? Не видиш ли че врато му е червен като берковски ибрик! — възнегодувал фелдшера.
— Как да не е болен? Зорка фърга гюбеко от два саата, а на тоа не може дда му стане онаа работа. Т’ва не е ли болен човек? А сега остави чантата и седай да ядеш и пиеш к’во Господ дал! — казал ухилен Лумпата.
Знайно е, че всички воденичари са фаталисти. Лумпата не беше изключение. Имаше ли „лоша среща“, или попиташе ли го някой къде отива, той се връщаше немедлено.
Веднъж махленската клюкарка Мица с деветте езици тръгнала рано за воденицата, та да свари там Лумпата да й Даде паница брашно. За зла врага той бил тръгнал по важна работа. На улицата го среща Мица с празна паница в ръце и го запитала:
— Ангеле, дека рано, рано си пошел? — мустаците му настръхнали като кемерски котарак. Погледнал Мица и ядосано казал: — Отваам у фелшеро!
— К’во ти е бре? Да не си болен? — съчувствено го попитала Мица.
— Отивам на операция! На онаа ми работа е изкарал голем нокът и много убива. Та сакам да го отреже!
— У-у-у да те убие Господ! Ти не си за фелшеро, а си за налбатино Амекията. Он да ти отреже пустиняко със сантрачо, дека обрезва копитата на магаретата.
След тези думи Мица ядосано се фръцнала и тръгнала с празна паница за дома Лумпата си свалил калпака, изтрил си челото с мръсното чевре и клеф, клеф, та обратно във воденицата.
ТУРАШКО
Дребен, слаб, с юнашки мустаци, хитрец, който близо седем години е воювал по бойните полета с 35-ти пехотен полк. Пословичната храброст му беше донесла множество медали, с които бяха накичени пилешките му гърди. Геройството му го бе издигнало до полкови адютант. Злите езици говореха, че е бил кашавар. На военния парад за Гергьовден обличаше овехтялата си военна униформа, върху която увисваха толкова медали, че всеки съветски пълководец би му завидел. Като вървеше медалите го изгьрбваха и дрънчаха като кастанети на испанска танцьорка. Вечна тема на кръчмарската софра бяха подвизите и геройствата му, които не даваха покой дори и в съня му. Обикновено на юзче вино, поръчано от някой селянин балканджия надълго и нашироко разказваше на лековерния си слушател за тях.
Онази нощ пак сънувал битката при Дойран, където благодарение на храбростта си спасил полковото знаме. Ето разказа му:
— Англичане, Французе, Гърци, Арапе и Сърбе са фърлиа върху назе. Почна съ юта битка. Я съм до полковио командир, а до мене знаменосецо. По едно време гледам он изрева, гътна съ на земята и изпущи знамето. Оние като видеа, че знамето падна съ фърлиа у атака. Наш’те като разбраа, че знаменосецо е убит, започнаа да съ огъват. Тогава я грабнах знамето, изкочих от окопо и тръгнах срещу враго. Чу съ мощно „ура“ и целио полк тръгна „на нож“. Те тиа медале съ от тогава.
Та, те това отново сънувах онаа нощ. Ама кога тръгнах у атака, един шрапнел мъ удари у гърдите. Отвори съ дупка и кръвта почна да тече Тогава я започнах да кина от знамето и да затискам дупката. Кина и гньета, кина и гньета…
По едно време са събудих. Жена ми ме дърпаше и викаше:
— К’во праиш бе, Турашко? Пусто знаме да ти остане! Съдра ми ризата и ми напълни заднико с парцале!
Друг път седнал при балканджия от Дупни връх. Понеже било около обяд, оня извадил една селска турта, глава лук и печена кокошка завити в кърпа. Започнал да кърши кокошката и Турашко се прикаламисал. Преместил юзчето с винцето по-близо и рекъл:
— Момче, като та гледам кък кършиш кокошката, та съ сетих кък през войната една печена кокошка ми спаси живото. През мурабето мъ фанаа пленник русняците. Успех да избегам от лагеро и полека, лека съ приближавах към България. Дека ял, дека не ял я маах крачолете насам. Един ден попаднах у един лес, така викат русняците на гората. Дек съм се щурал, незнам, ама около пладне попаднах край един огин, около който беа наседале неколко казаци. Разбрах веднага, че това съ пладнешки разбойници и а мъ фанаа, а ми фръкна главата. Скрих съ добре и зачаках да съ маанат разбойниците, та да продължа нататик. Когато съ разгоре убаво огино и имаше жаравина да съ опече един вол тиа извадиа от едни дисаги пет-шес изчистени кокошки. Набучиа ги на дървени шишове и започнаа да ги печат. Печат и пият самогон, т’ва м’ги е ракията. Едно кьосаво момче върти шишовете, ама не пие. Я не бех ял три, четири дена нищо. Изведнъж т’ва дяволско изкушение — печените кокошки мъ фкараа у грех. Издебнах Кьосето и измъкнах един шиш, ама главатаро м’ги мъ виде. Рипна и мъ фана у престъпление. Нарипаа и останалите, извадиа сабите и сакат да мъ сечът. Главатаро м’ги рече по руски: