Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
— Нема да го коьем! Щъ му оставим кокошката и к’во напраи с нея, т’ва шъ напраим и ние с него.
После мъ попита имам ли последно желание. Они съ ристияне и последната дума е закон за них. През главата ми минаа илядо желания, ама нито едно дек да ми спаси живото. Горещо съ молех на Бог и он ми изпрати прозрение, изправих съ и м’ги рекох:
— Съгласен съм! Само ми обещайте, че шъ одържите на думата си! Ако не удържите, щъ мъ остаите да си ида по живо, по здраво!
Главатаро м’ги съ заеме, отри големите си мустаци с ръка и рече:
— Ние може да сме разбойници, ама думата ни е закон за назе!
Дадоа ми печената кокошка у ръце. На такова изкушение и Бог нема да устиска. Постоях за миг ошашавен от изкушението, ама дупе и душа не е се едно. Дупе се дава лесно, ама душа не. Изтърках си среднио пръс на десната ръка и с него бръкнах дълбоко у гьзо на кокошката. После го извадих и почнах да го облизвам старателно. Т’ва го направих много пъти, като не смеех да ги погледна. По едно време глеам устата м’ги отворени, а мустаците на Главатаро увиснале, като криле на мокра кокошка. Он можа да рече само:
— Моладец! Т’ва на български значи юнак. — Подадох м’ги кокошката и почнах да си сваям бричовете. Те така ми спаси живото един кокоши гъз.
Като каза това Турашко се пресегна, взе трътката на кокошката и лакомо я засмука, припомняйки си този героичен епизод от неговия бурен живот.
Изглежда кокошките са съдбовно предопределение за Турашко. Всеки пазарен ден той отрано ходеше на пазара. Оглеждаше пернатата стока, повдигаше я и проверяваше дали има яйца. Когато намереше такава с яйце, започваше дълги пазарлъци със стопанина. Като направеха пазарлъка, той слагаше ярката под мишница и бързо се отправяше за дома. Така я притискаше и тя от зор снасяше яйцето. После я вземаше отново под мишница и я връщаше на стопанина с думите:
— Много ти е добра ярката, ама моите кокошки гя бият. Ще бъде греота такава стока да загине мърцина. Другио Петък шъ ми донесеш десетина убави ярки, оти сега не носа толко пари.
На другия Петък е на пазар, ама в Кокошарската капия.
Господ бе дарил Турашко с трима сина. Когато ги даде да учат занаят, той лично избра стратегически занаяти. Най-големия направи обущар, средния шивач, а най-малкият даде да учи воденичарския занаят. Пораснаха те, поизучиха занаята и дойде време да ги задоми. Най-големият се ожени за сестрата на майстора си. Средният се запиля след войниклъка в София и остана най-малкият. Него Турашко реши да ожени п’о сметка. Да вземе за невеста дъщерята на воденичаря, та след смъртта на баща й воденицата да остане негова. Ето разговора между баща и син преди годежа:
— Цецо, я съм намислил да тъ ожена. Приказвах с чорбаджията ти да даде дъщеря си за невеста. — Започна Турашко.
— Тате, ама она е дърта!
— Кък щъ е дърта бе? На мойта сватба она беше шаферка. А па ти на чорба ли шъ гя вариш?
— Ама она е крива.
— Оти требва да е права? Ти с нея няма да правиш кушия на Тодоровден.
— Тате, знаеш ли, че она е кривогледа?
— Тамън нема да ти гледа у паницата.
— Тате, ама она е щърба.
— К’во като е щърба? Нема да съ дави с вълци.
— Абе, она е много грозна. К’во шъ праа с грозна жена? — не се предаваше Цецо.
— Ти нема да гя водиш на конкурс у Варна. Она нема да става михка на Варна! Зимай гя оти шъ опущим воденицата и после к’во шъ ядем? Намерил влах п…, па му била рунтава, облръснали му гя, она па му боде. Стегай съ да не опущим момата!
Така Цецо Паторо се задоми за воденичарската дъщеря. Щастието му не трая дълго, защото Петко Кунин национализира воденицата и той остана да се радва само на прелестите на жена си.
МИО МЕКИЧАРО
Мио Мекичаро беше сам самичък. Сиромах македонец попаднал у Враца след събитията. Беше работлив човек и помагаше на хлебаря Лазар Македонецо. Нощно време ловеше маята и сутрин, когато тестото беше готово, Лазар му даваше по няколко кила от него за мекици. Мекичарницата му беше един мангал с казанче за пържене, който той поставяше на тротоара между хотел „Реклама“ и Популярната банка. До „Реклама“ беше пиацата на файтонджиите. Мястото беше стратегическо и клиенти не липсваха.