Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
— Ета не мишка! Ета восък!
След което му напълнил паничката, не му взел пари и го изпратил поживо поздраво.
Когато съветският ботуш стъпи здраво у нас, всичко руско стана модерно и на почит. Миалко захвърли триона, нахлупи сталинския каскет и активно се включи в борбата за построяване на социализма и комунизма. Вече не беше Миалко пръдливио, а Михаил Степанович Стальченко. Оказа се, че! не е белогвардеец, а комунист, изпратен със специална задача. В автобиографията си пише как е станал комунист. Ето част от нея:
Бил много млад, когато го взели войник. В казармата се прочул с това, че с нецензурното си черво можел да свири всякакви мелодии. Бах! Добре, че не е имало мюсюлмани в казармата!
Научил за това Губернатора и го взел на служба в дома си. След дълги репетиции Михаил Степанович можел да изпълнява виртуозно „Боже, Царя сохрани!“
На един прием в чест на Генерал Губернатора домакинът решил да го изненада. При вдигане на първия тост, който естествено бил за Царя, Михаил Степанович ще изпълни мелодията. За целта го скрили под масата. В сублимния момент, когато вдигали тост за Царя се чуло едно тър, тър, тьр, тър, джвърк, джвърк, джвъърк, настъпила тишина и се разнесла познатата миризма, съпътстваща тези звуци.
След вечерята Губернаторът го извикал и запитал какво е станало.
— Виноват, Ваше Високоблагородие! Я очен високий тон вземал и посралься!
За този висок тон той отнесъл двадесет шомпола по виновната за провала тръба и прилежащите и части. От него ден намразил Царя и станал комунист.
След като навършил години, другаря Стальченко получи народна пенсия. Ходеше по събрания и тържества да разказва подвизите си като участник във Великата октомврийска революция. Житейския път на Миалко премина в комбинации, като тези на неговия събрат Остап Бендер.
Шедьовър на мужишката му хитрост беше операцията с облигациите. Народната власт, след като изяде парите от земята, национализацията и няколкото смени на парите, направи няколко „заема“ от народа. Срещу тези „заеми“ издаде облигации. Да се осребрят тези облигации беше равносилно на това да се получи писмо от умрял човек. Това бяха едни мърляви хартии, които не ставаха и за задни цели, защото хартията беше твърда, а при измокряне изпускаха багрилата. 1956 година всички руски емигранти бяха поканени да се върнат в Родината Мать. На всеки руски гражданин нашата, държава тайно се задължи да покрие всички активи и пасиви. Именно тук блесна гения на другаря Стальченко. Той стана колекционер на облигации. Понеже всички знаеха, че са без стойност, с удоволствие му ги подаряваха. Когато събра прилично количество облигации, той подаде молба за завръщане във Великата страна на съветите. Осребриха му всички облигации по номинал и с лихва. В резултат на това получи съвсем законно много солидна сума български пари.
Днеска кашляше, утре пърдаше и все не заминаваше.
Великият болшевик обичаше много втората си родина България и тленните му останки с високи почести бяха погребани на българска земя.
ДИРЕКТОРЪТ
Беше един горещ, зноен ден в началото на месец юли. Температурата на въздуха не мога да зная, защото тогава го нямаше Миньо Празнико, единственото метеосъоръжение в града беше грамадния термометър, който се намираше на стената между аптеката на И. Симеонов и хотел ресторанта на Белата мечка. За съжаление някоя „Умна глава“ нареди да се махне термометъра и съдбата му не ми е известна.
Та през този ден седеше в кабинета си новоназначения директор на току що национализираното предприятие. Кабинета му беше една обикновена стая, само бюро и няколко стола. Зад бюрото на стената висеше портрета на Йосиф Висарионович, а срещу него, над вратата го гледаше мило Георгий Михайлович. Не липсваше и Славчо Трънски с каскет и шмайзер в ръце. Както виждате, един скромен кабинет с още по-скромен директор. Седи си директорът, облечен в сини дочени дрехи на един стол. Под стола се намираха гумени цървули, които той носеше на бос крак. До стола един леген със студена вода, в която директорът си беше натопил краката и от време навреме ги миеше един с друг като в турска баня. Седеше и си мислеше, че наближава Петровден, неговия имен ден. Ще, не, ще, трябваше да го посрещне достойно. За това си кроеше план как в Събота ще отиде при зет си в Каров дол. Двамата бяха ловджии. Ще набият в корията, където има пернат дивеч и зайци. Ще ударят два, три заека и една, две дузини яребици и ще се приберат.
Тъкмо си уточняваше менюто за Петровден, когато на вратата се почука грубо и сложи край на блаженството му. Тук му е мястото да кажем, че тогава нямате сегашните луксове и екстри — секретарки, кафета, телефони, мобифони и т.н. Те влязоха в бита на новите поколения ръководители, тези по-учените.