Атентати, които трябваше да променят света
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Атентати, които трябваше да променят света». Краткое содержание книги:
Добре подбраните и сполучливо описаните епизоди не само вълнуват читателя, но го и насочват към сериозни размисли.
Изпитали разочарование. Лауренс бил сам и при това побъркан. Преселил се от Англия, той работел във Вашингтон като бояджня. След някакво психическо сътресение си въобразил, че е крал Ричард III. Изпращал в Англия писма, в които искал да бъде обявен за крал на Америка, тъй като тя била все още английска колония, а президентът Джексъи заемал неговото място Ето защо Лауренс решил да убие Джексън и бил убеден, че ще стане американски крал. Интересно е, че седмият президент на Съединените щати нямал изобщо лична охрана и е трябвало да се защищава сам. Тогава нито в Белия дом, нито в Капитала е имало полицейска охрана.
Президентът Линкълн разбирал, че Джексън се е спасил случайно. Може би наистина — както твърди Крук — той си спомнил за тези обстоятелства и затова е започнал да размишлява за възможността от насилствена смърт, а може би тези предчувствия за смъртта да са се появили заедно с легендата след атентата. Навярно близките на президента хора са се поддали на изкушението да станат популярни и затуй някои неща са доукрасили, а някои си обяснили по своему.
Разговорът, за който споменава Крук, не е бил единственото предчувствие за смъртта. Още следобед, когато седял щастлив в каретата до своята мрачна съпруга, Мери Линкълн се била обърнала към него с упрек: „Спомняш ли си, Аб, един ден преди да почине синът ни, ти се чувствуваше също така щастлив?“
По-късно и този епизод се е обяснявал като предзнаменование на бъдещите събития.
Провидението предупредило и Цезар, но това не му е помогнало.
Абрахам Линкълн имал противници, въпреки че бил образец на републикански президент и борец за равноправие и демокрация. Получавал от тях застрашителни писма и в не едно от тях имало заплаха за покушение. След смъртта на президента в книжата му били намерени около стотина такива писма.
По всичко личи, че Линкълн нямал настроение за вечерното представление на комедията „Нашата американска братовчедка“.
Когато около деветнадесет часа и половина се върнал от Министерството на отбраната, той приел още няколко посетители, между които и Шулер Колфакс, представител на Белия дом. Но наближавало вече двадесет часът и било крайно време за театъра. Президентът не успял да приеме Джордж Ешмън, конгресмен от Масачузетс, и затова на неговата визитка написал да го извикат на другия ден в девет часа сутринта.
Това е последното изречение, написано от Линкълн.
Пред главния вход на Белия дом под колоните на балкона чакала каретата на президента. Той слязъл със съпругата си по килима на цветя, стражата отдала чест и каретата потеглила. Но не тръгнали направо за театъра.
Кочияшът спрял пред дома на Харис, сенатор на Ню Йорк. Клара Харис и нейният годеник майор Хенри Р. Ратбоун, приятели на президента, заместили генерал Грант и неговата обидена съпруга и към двадесет и един и половина, след започването на представлението, четиримата слезли пред театъра на Форд на улица „Десета“.
Тази вечер за последен път щяла да се представи в ролята на Флорънс Тренчард знаменитата Лаура Кин. Това било хилядното представление.
Пред входа чакали портиерът Чарлз Форбс и Джон Паркър, личната охрана на президента. Наистина Линкълн бил помолил следобед министъра на войната Стен-тън да му изпрати като охрана своя адютант Екърт, силен и млад мъж, който само с фигурата си би респектирал всеки нападател, но министърът отказал, защото майор Екърт уж имал неотложна работа. След атентата, когато вече било късно, се оказало, че Екърт е бил свободен и си е бил у дома. Вместо заслужаващия доверие офицер президентът бил охраняван от несигурния полицай Паркър, който обичал да пие, в някои исторически материали дори се говори, че бил непоправим алкохолик. И той единствен трябвало да осигури безопасността на президента на Съединените щати.
Още следобед директорът на театъра Хари Клей Форд се приготвил достойно да посрещне президента.
Наредил на работниците по декорите да подредят седма и осма ложа, да поставят и по-хубави кресла — за президента тапициран люлеещ се стол, за дамите кресла с червена дамаска. Люлеещия се стол на президента поставили в седма ложа, по-близо до сцената, зад него седяла съпругата му Мери. В ъгъла на осма ложа седнала госпожица Харис, а до нея на табуретка — годеникът й Ратбоун.
Президентът и съпровождащите го лица влезли, ди-ригентът на оркестъра Уйлям Ундърс младши дал знак на артистите, те прекъснали играта и излезли на авансцената чак до ложата на Линкълн с поглед, отправен към него. Оркестърът изсвирил националния химн, след което пиесата продължила.
В коридора пред ложата на президента застанал Паркър, но не издържал дълго и се появил в бюфета на театъра с чаша уиски. Разбира се, не се задоволил с една чаша и мястото му пред ложата на президента останало празно.