Атентати, които трябваше да променят света
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Атентати, които трябваше да променят света». Краткое содержание книги:
Добре подбраните и сполучливо описаните епизоди не само вълнуват читателя, но го и насочват към сериозни размисли.
Както ще се разбере по-късно, отказът му не е само дипломатически ход. Грант впрочем имал основание да не желае съпругата му да се срещне с Мери Линкълн.
Двете дами не се понасяли, а през последните дни напрежението между тях дори се изострило. Чрез съвместното посещение на театъра президентът искал да оправи това, което объркала жена му.
През 1842 г., когато те се оженили, Мери Тод била една от най-красивите девойки в Кентъки, но впоследствие се променила. Не била вече нито мила, нито снизходителна, станала сприхава и нетолерантна, а понеже била пълна, и не младеела. Често страдала от депресии, имала чувството, че хората я пренебрегват, че не се държат с нея като с първа дама. Все някого подозирала, а и ревнувала президента от съпругата на генерал Грант. Внушила си, че именно приятелката й искала да я лиши от привилегированото и положение.
Както по-късно се установява, състоянието на Мери Линкълн се дължало на заболяването й. Десет години след атентата тя умира в санаториум за нервно болни.
Съпругът й бил внимателен с нея. През онзи съдбовен ден още сутринта й обещал да се разходят заедно. За да направи тържествения ден още по-приятен, по обяд наредил да запазят за вечерта ложата в театъра на Форд. Ако семейство Грант не пожелае да бъде с тях, ще намерят друга компания.
Следобед Линкълн разгледал още няколко държавни дела. Говори се, че се отнесъл снизходително с някакъв дезертьор и помилвал един шпионин на Юга, който трябвало да бъде обесен. Президентът отбелязал, че в мирно време един бивш шпионин всъщност е обикновен безработен. Може ли да бъде опасен?
Около четири часа пристигнала каретата, Мери Линкълн била вече готова и чакала. Президентът се качил и двамата потеглили към пристанището, където през този пролетен следобед бил пуснал котва мониторът „Монтаук“. По пътя президентът чертаел планове за бъдещето, радвал се, че вече бил сложил край на военните грижи, че ще могат най-после спокойно да живеят. Смятал, че е изпълнил своя дълг към народа и когато свършел президентският му мандат, щял да се върне в Илинойз. Спестяванията щели да им стигнат до края на
живота. В най-лошия случай можел отново да отвори адвокатска кантора.
Мери Линкълн тактично мълчала, за да не развали радостното настроение на мъжа си.
Абрахам Линкълн не ще узнае никога какво е било истинското икономическо положение на семейството му. Впрочем съпругата му била направила без негово знание толкова дългове, че за покриването им не биха стигнали два пъти толкова, колкого били спестяванията на Линкълн.
Преди вечеря се завърнали в Белия дом. Президентът успял да приеме старите си приятели от Илинойз — губернатора Оглесби и генерал Хейни — и тръгнал пеш, както всяка вечер, към сградата на Министерството на отбраната, за да прочете последните съобщения. Съпровождал го личната му охрана Крук.
След смъртта на президента той подробно ще опише това.
Когато се връщали, срещнали група пияни. Един от тях без малко да се сблъска с президента. След този епизод Линкълн, сякаш предчувствувайки бъдещите събития, заговорил с Крук за това, дали някой би посегнал на живота му, и сам си отговорил на този въпрос положително.
Най-обичаният от американските президенти, освободителят и обединителят, според думите на Крук, бил убеден, че биха се намерили хора, заинтересувани от насилственото му отстраняване.
Може би Линкълн си е спомнил за своя предшественик Ендрю Джексън, срещу когото побърканият Ричард Лауренс бил извършил атентат под колоните на Капито-ла. Тогавашният седми президент на САЩ имал доста политически противници и лични врагове, но на никого не минавало и през ум да отнеме живота му. На Лауренс наистина никой не е разчитал.
Президентът Джексън се връщал от погребението на сенатора Дейвис, съпровождан от конгресмени, журналисти и приятели. Когато приближил колоните на стария Капитол, изведнъж се появил непознат човек, насочил срещу него два револвера и натиснал спусъка.
Чул се изстрел, но президентът останал незасегнат. Револверът на убиеца вероятно засякъл. Всички замръзнали на място. Президентът се опомнил пръв, вдигнал бастуна си и го насочил срещу убиеца. Когато атентаторът стрелял с другия револвер, куршумът полетял кой знае къде. И следващите два куршума от двете цеви се оказали безрезултатни. Президентът имал щастие, случайността спасила живота му, той сам задържал и обезвредил нападатели. Това не се е удало на нито един президент или крал.
Веднага след нападението политическите тактици се питали кой от противниците на президента би могъл да стои в сянката на това злодеяние и кой би могъл да за-плати на убиеца.