Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
„Ужас — помисли си Владай, — тази мелодия снощи си я тананиках наум, докато гледах телевизора.“
— Ти пушиш ли преди закуска? — попита го мъжът на Галя.
— Да. Добре, че ме подсети. Забравил бях тази заран.
Владай запали.
— А аз преди закуска не пуша. С кафенцето — да, но на празен стомах — никога. Чертежите, викаш, изчезнали. Не бойте се, ще ги намерите. Колко години минаха?
— Четиринадесет.
— Ще ги намерите! То е все едно някой да си е загубил тапията, че е служил войник. Трийсет години въобще не я виждал, забравил е, че има такова нещо, чак като му дойде време за документи за пенсия, тогава чак се сеща за нея. Бе, сигурен е, че е изгубена — но не, винаги я открива. Имам един приятел, хипарче едно, битълсче, в пенсионното работи, та то ми е казвало: чудна работа, какви ли не документи губят хората, а бележката от казармата всеки си пази.
— Направи сандвичите на детето и му ги занеси! — чу се гласът на Галя.
Мъжът весело се зае да прави сандвичите. Звънна се. Не беше Людмил, а бяха Христо и Данчо. Преди да ги вкара в кухнята, Галя бе им казала, че досега нищо не е открито, и те влязоха доста оклюмали.
— Не бойте се, момци — рече им мъжът на Галя, докато наливаше кафето. — Такива работи не се губят. Тъй в първия момент хората мислят, че няма да си намерят бележката от казармата, като им потрябва за пенсия, пък после я откриват. Та и с вас да не стане така.
Той сложи сандвичите в чинийката, отнесе ги и се върна:
— Тръгвам, момци, да не си изгубя службата, както вие чертежите…
И тръгна. Каквото кажеше — правеше го! Тримата помълчаха малко, посръбвайки от кафето. Христо пръв проплака:
— Ами сега?
— Людмил ще свърши работата — уверено рече Владай.
— В Людмил ми е надеждата.
Людмил обаче не бе свършил никаква работа. Още щом влезе при Таня и погледна библиотеката й, разбра — не са тук. Таня внимателно пазеше цялата въздухоплавателна книжнина — преоблякла бе всяка книга в светлосиня (като небето, нали) подвързия. Но от чертежите и сянка нямаше. Каза му така:
— Нали един чертеж да беше донесъл — щях да направя стелаж. — При Таня нямаше грешка. Не би забравила тя такова нещо. Вярно, снощи не го подсети да се любят, но то е по друго.
Людмил си тръгна обезсърчен, оставяйки жената в покруса. Умееше да страда тя с болките на любимия човек.
И ето: петимата седяха в кухнята и си даваха безнадеждно ясно сметка, че е пропаднал дирижабълът. Бил е и го няма. Мислеха, че цепелинът е само символ, а пък то — всеки от тях е държал под възглавницата си мечтата, че отново ще се опитат.
— Туйто — въздъхна Христо, — свърши се…
— Ти как се сети за ония помпи? — попита Данчо. Христо хвърли кратък поглед към Владай — дали е разбрал за какво точно са му чертежите на помпите. Но не помнеше май Владай разходката край язовира.
— Не, не точно за тях. По принцип ми домъчня за дирижабъла — каза Христо и здравата се изчерви.
Влезе момиченцето на Галя. Нагласено и хубавичко, не приличаше на майка си, а приличаше на любимата кукла на майка си от времената, когато майка й си е играла на кукли.
Кимна нацупено към мъжете.
— Мамо, ще изляза в градината.
— Излез.
Даже детето не ги разведри. Потънаха пак в размисли по изгубеното. Само дето проклетата хармоничка писна в ушите на Людмил: „Детето, значи, тук си било… Е, чак пък толкоз…“
— Чакайте! — викна внезапно Данчо. — Чакайте, постойте! — Тъй оклюмали седяха всичките, че призивите му бяха неуместни: — Стойте! Знам къде са чертежите! Нали преди да заровим гондолата, взехме само мотора и перката, а другото си остана вътре. И касата е там!
В кухнята плисна неземна светлина.
— Стойте, чакайте, тъй беше!
— Никой да не мърда, да, спомням си, така е! Там са!
— Вярно, тъй излиза.
— Но защо тогава да стоим? Да тръгваме, момчета!
— Да вървим, какво чакаме още?
— Какво само се мотаем, на път, на път!
„Да вървим, да вървим — пищеше дори устната хармонична, — какво само му мислим, какво само одумваме, да разперим платната!“
Изхвърчаха като луди-млади, минаха през моя кабинет, дадох им на всичките бележки: фарингит, катар, подозрение за ангина или колитче — все добрички като мъничкия дух на домашното огнище болести, — всекиму по пет дни. А те ми дадоха ключа от апартамента на Галя и заръчаха да прибера дъщерята от градината. Гледах ги от прозореца как трескаво се блъскат в колата, следях ги с просълзени очи, милите, чак докато се скрият зад завоя, между „… платната“!
Изхвърчаха…
После минаха по службите си. Предаваха медицинските бележки и взимаха от бригадирските щабове към институтите кой кирка, кой лопата, кой бел — от багажника на Христо дръжките на инструмента стърчаха като пера на рай-птица.