Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

Ръкопляскания. Цялата маса се запровиква хвалебствено.

И.Х. затвори очи и кимна благодарствено във всички посоки.

— Бива си я тая история — промърморих аз.

— Не вярвайте и на дума от казаното — каза И.Х.

Ръкоплясканията секнаха. Бе дошъл още някой.

Д-р Филипс застана до далечния край на масата.

— О, Господи, ето го и ЮДА — съобщи с ясен, силен глас И.Х.

Така или иначе, не се разбра дали докторът бе чул.

Той се позавъртя, оглеждайки се с неприязън. Явно избягваше контакта с присъстващите. Приличаше на онези гущери от древните гори — присвиваше очи, душеше внимателно въздуха, опипваше почвата с невидимите си нокти, пляскаше леко с незабележимата си опашка, готов всеки миг да прошумоли и изчезне. Погледът му попадна на Рой и колкото и да е странно, не се отмести от него. Рой се поизправи, замръзна в позата си и се усмихна едва-едва.

Помислих с ужас, че някой може да е видял как Рой задига кутията. Някой…

— Ще се помолим ли? — извика Фриц. — Молитвата за хирурга. О, Господи, избави ни от доктори!

Д-р Филипс погледна за миг така, сякаш край ушите му е бръмнала муха. Рой се отпусна на стола си.

Докторът рядко посещаваше ресторанта. Там навън, под яркия блясък на слънцето, Мени и още няколко бълхи подскачаха от яд и разочарование. Той сигурно бе дошъл, за да се отърве от тях или да намери заподозрените. Не знам кое от двете бе причината.

Но така или иначе, пред очите ни бе д-р Филипс, прочутият лекар на всички студия от времето на ръчните камери до днешния, изключителен във всяко отношение ден. Ако Гроц бе вечно веселият Пънч, то д-р Филипс бе мрачният лечител на неизлечимите, тъмна сянка върху стената, ужасяващ критик на всяка премиера, поставящ диагнозата на заболелите филми. Приличаше на треньорите на печелившите отбори, които до последната минута на мача не си позволяват да се усмихнат одобрително. Говореше не с цели изречения, а с накъсани, едносрични фрази, разделени с дълги паузи.