Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Точно така. Този път е много дързък, сякаш убиецът иска да ни натрие носа. Разбира се, и почеркът му е различен. Това изглежда страхотно — добави Уесли, като видя какво готвя.
Отново седнахме и аз уверено казах:
— Бентън, убиецът не е един и същ.
Той се поколеба, после каза:
— И аз мисля, че не е един и същ. И нямаме представа какви игри е намислил.
Пак изпитах отчаяние. Нищо не можеше да бъде доказано, но интуицията и инстинктите не ме лъжеха.
— Не смятам, че убиецът на тази възрастна жена има нещо общо с предишните случаи тук и в Ирландия. Някой иска да ни внуши, че между тях има връзка. Мисля, че става дума за имитация.
— В четвъртък ще обсъдим този въпрос с всички. Нали така се уговорихме. — Уесли опита едно рачешко кюфтенце и очите му се насълзиха. — Невероятно вкусно е. Това се казва сос!
— Извършителят инсценира. Прикрива престъпление, извършено поради друга причина. А заслугата за соса не е моя. Рецептата е на Бев.
— Снимката ме притеснява.
— И мен.
— Говорих за нея с Луси.
Сега Уесли наистина привлече интереса ми.
— Кажи ми кога искаш да я доведа тук — каза той и посегна към чашата с вино.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Как е тя? Знам, че Луси ще ми каже, но бих искала да го чуя и от теб.
Сетих се, че ни трябва вода, и станах да донеса. Когато се върнах, Уесли мълчаливо ме гледаше. Понякога ми беше трудно да го погледна в очите и чувствата ми се объркваха. Харесвах изящно изваяния му нос, очите, които ме привличаха в незнайни дълбини, и чувствените му устни. Погледнах през прозореца, но навън вече беше тъмно и реката не се виждаше.
— Луси — напомних му аз. — Ще й изготвиш ли психологически профил заради леля й?
— Никой не съжалява, че я взехме на работа при нас — сухо каза той, макар всички да знаехме, че Луси е гениална. — Страхотна е. Повечето агенти започнаха да я уважават. Търсят помощта й. Не казвам, че няма проблеми. Много хора не искат в Екипа за освобождаване на заложници да има жена.
— Продължавам да се тревожа, че тя се престарава.
— Луси е в превъзходна форма. Годна е за всякакви задачи.
— Точно това имах предвид. Тя не иска да изостава от мъжете, когато всъщност това е невъзможно. Луси непрекъснато трябва да се доказва. Тя мисли, че трябва да се катери по въже и да тича по планините с трийсеткилограмова раница на гърба, когато би трябвало да бъде доволна с техническите си способности.
— Пропускаш най-силната й мотивация.
— И коя е тя?
— Ти. Луси има чувството, че трябва да се доказва пред теб, Кей.
— Тя няма причина да мисли така. — Думите на Уесли ме пронизаха в сърцето. — Не искам аз да бъда причината Луси да се занимава с всички опасни неща, които чувства, че трябва да прави.
— Но това не е лошо — каза той и стана. — Такава е човешката природа. Луси те боготвори. Ти си единственото свястно олицетворение на майка в живота й. Тя иска да бъде като теб. Усеща, че хората я сравняват с теб. Примерът ти е заразителен. Луси иска и ти да й се възхищаваш, Кей.
— Но аз й се възхищавам, за бога! — И аз станах и двамата започнахме да прибираме чиниите. — Сега наистина ме разтревожи.
— Вероятно би трябвало да се притесняваш. Луси е един от онези перфекционисти, които не слушат никого. С изключение на теб, тя е най-твърдоглавият човек, когото познавам.
— Много ти благодаря.
Уесли се усмихна и ме прегърна, без да се притеснява, че ръцете му са мокри.
— Може ли да седнем и да поговорим? И после ще си тръгна.
— А след това?
— Сутринта ще говоря с Марино, а следобед ще се занимавам с един друг случай. В Аризона. Знам, че е неделя, но работата не може да чака.
Той продължи да говори. Занесохме чашите с виното в хола.
— Дванайсетгодишно момиче, отвлечено, докато се връщало от училище. Трупът е изхвърлен в пустинята Сонора. Смятаме, че извършителят е убил още три деца.
— Трудно е да си оптимист, нали? — огорчено казах аз, когато седнахме на дивана. — Престъпленията никога не спират.
— Не. И се опасявам, че никога няма да спрат. Докато има хора на тази планета. Какво ще правиш през остатъка от почивните дни?
— Ще пиша доклад.
На външната стена на хола имаше плъзгащи се стъклени врати. Кварталът зад тях беше тъмен. Пълната луна сякаш беше от злато. Облаците бяха прозрачни.
— Защо ми се сърдиш? — нежно попита той, но ми даде да разбера, че е обиден.