Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Никой няма да разбере. Поне не от мен.
Уинго бавно стана и тръгна към вратата с несигурността на пиян или зашеметен човек.
— Няма да ме уволниш, нали?
— За бога, Уинго. Надявах се, че имаш по-добро мнение за мен.
Той отвори вратата.
— Мнението ми за теб е много по-добро, отколкото за всички останали.
От очите му отново потекоха сълзи и той вдигна ръка да ги избърше, разголвайки плоския си стомах.
Стъпките му по коридора бяха бързи, сякаш тичаше. Отиваше в един свят, на който не му пукаше за него. Подпрях чело на юмрука си, затворих очи и промълвих:
— Мили Боже, моля те, помогни ми.
5.
Докато карах към дома си, дъждът продължаваше да плющи. Движението беше ужасно, защото лентите и в двете посоки на магистрала 64 бяха затворени заради катастрофа. Имаше пожарни коли, линейки и спасителни екипи. Върху мокрия асфалт блестяха строшени стъкла. Шофьорите намаляваха скоростта, за да се вторачат в ранените хора. Една от колите се бе преобърнала многократно, а после се бе запалила. Видях кръв по разбитото предно стъкло на друг автомобил. Воланът беше огънат. Знаех какво означава това и се помолих за хората, които са били вътре. Надявах се, че няма да ги видя в моргата.
Стигнах до Керитаун и се отбих в „Хейстингс“, където продаваха най-вкусната морска храна в града. Вътре ухаеше на подправки и риба. Филетата бяха дебели и пресни. Омари с криви опашки пълзяха на дъното на аквариума и не представляваха заплаха за мен. Не мога да сваря нищо живо и не бих докоснала месо, ако първо видя прасетата и говедата. Дори когато ловя риба, я пускам обратно във водата.
Опитвах се да реша какво искам, когато от задната стая се появи Бев.
— Какво е най-хубаво днес? — попитах аз.
— Я виж кой е тук — радостно възкликна тя и избърса ръце в престилката си. — Ти си почти единствената, която не се бои от дъжда. Имаш голям избор.
— Нямам много време и ми трябва нещо леко и лесно за приготвяне.
По лицето й пробягна сянка.
— Представям си как се чувстваш. Слушах новините. — Бев поклати глава. — Сигурно си капнала от умора. Не знам как спиш. Ще ти кажа какво да приготвиш за вечеря.
Тя се приближи до витрината с охладени раци и без да ме пита, взе половин килограм бяло месо.
— Пресни са. От остров Танжер. Лично ги избрах. Ще ми кажеш, ако намериш парченце от черупка. Няма да вечеряш сама, нали?
— Не.
— Хубаво.
Тя ми намигна. Бях водила Уесли в магазина.
Бев избра и три огромни скариди — обелени и изчистени — и ги опакова. После сложи на тезгяха буркан с домашно приготвен сос за коктейл.
— Поувлякох се с хряна, затова очите ви ще се насълзят, но пък е полезен. Сосът става за секунди. Изпържваш скаридите, охлаждаш ги и ордьовърът е готов. Между другото, сосът е безплатно, подарък от магазина.
— Не е необходимо…
Тя махна с ръка.
— А раците ще приготвиш по следния начин. Разбиваш едно яйце, прибавяш половин чаена лъжичка горчица, капка-две сос „Устършър“ и натрошаваш четири несолени содени бисквити. Слагаш малко ситно нарязан лук и „Видалия“, после зелена чушка, една-две чаени лъжички магданоз, сол и черен пипер на вкус.
— Звучи приказно — с благодарност казах аз. — Какво бих правила без теб, Бев?
— Добавяш рачешкото месо към сместа и оформяш малки кюфтенца. Пържиш до светлокафяво. Може да направиш и салата. Лично аз не бих направила повече за никой мъж.
Така направих и аз. Започнах да готвя веднага щом се прибрах вкъщи и когато пуснах музика и влязох в банята, скаридите вече се охлаждаха. Изсипах в горещата вода във ваната ароматни соли, които би трябвало да намалят напрежението ми, и затворих очи, докато благоуханията им проникваха в синусите и порите ми. Замислих се за Уинго и сърцето ми се сви и сякаш забави ритъма си, досущ уплашена птица. Поплаках. Той беше започнал работа заедно с мен в този град, после напусна, за да продължи образованието си, и пак се върна. А сега беше неизлечимо болен и умираше. Не можех да понеса това.
В седем часа отново бях в кухнята и както винаги точен, Уесли паркира сребристото си беемве пред къщата ми. Беше в същия костюм както следобед и в едната си ръка държеше бутилка шардоне, а в другата — ирландско уиски „Блек Буш“. Дъждът най-сетне бе спрял и облаците се разсейваха.
— Здравей — каза той, когато отворих вратата.
— Изготви правилен психологически профил на времето — рекох аз и го целунах.