Необикновена зараза

— Нека да започна аз. — Бях твърда, но любезна. — Познавам те от много години и животът ти не е тайна за мен. Не давам оценки. Не съдя. Мисля, че на този свят има две категории хора. Добри и лоши. Ти не си лош. Но се тревожа за теб, защото сексуалната ти ориентация те излага на риск.

Уинго кимна. В очите му блеснаха сълзи.

— Знам.

— Кажи ми, ако имаш потисната имунна система. Вероятно не трябва да бъдеш в моргата. Поне за някои случаи.

— Серопозитивен съм.

Гласът му потрепери и той се разплака и закри лицето си с ръце, сякаш не искаше никой да го вижда. Раменете му се тресяха. Станах, приближих се до него и му подадох пакет носни кърпи.

— Вземи. Всичко е наред. — Сложих ръка на рамото му и го оставих да плаче. — Уинго, искам да се успокоиш, за да можем да поговорим.

Той кимна, издуха носа си и си избърса сълзите. За миг облегна глава на мен и аз го прегърнах като дете. Дадох му малко време, после го хванах за раменете и го погледнах в очите.

— Сега е време за смелост, Уинго. Да видим какво можем да направим по този въпрос.

— Не мога да кажа на семейството си. Баща ми и без това ме мрази. А намеси ли се майка ми, става още по-лош. Към нея.

— А приятелят ти?

— Скъсахме.

— Но той знае, нали?

— Разбрах съвсем наскоро.

— Трябва да му кажеш. И на всеки друг, с когото си имал интимна връзка. Така е най-справедливо. Ако онзи, от когото си се заразил, го бе направил, сега нямаше да седиш тук и да плачеш.

Той млъкна и се вторачи в ръцете си. Сетне пое дълбоко въздух и каза:

— Ще умра, нали?

— Всички ще умрем.

— Но не и от това.

— Може и да е от това. Всеки път, когато имам физически контакт, се проверявам за СПИН. Знаеш на какво съм изложена. Онова, което преживяваш, може да се случи и с мен.

Той отново ме погледна. Очите и страните му пламтяха.

— Ако съм болен от СПИН, ще се самоубия.

— Не, няма да го направиш.

Уинго пак се разплака.

— Няма да го преживея! Не искам да свърша в някой приют, на легло до други умиращи, които не познавам! — По трагичното му, предизвикателно лице се стичаха сълзи. — Ще бъда сам както винаги.

— Слушай. — Изчаках, докато се успокои. — Няма да си сам. Ще имаш мен.

Уинго отново се разрида.

— Ще се грижа за теб — обещах аз и станах. — А сега искам да се прибереш вкъщи. Постъпи правилно и кажи на приятелите си. Утре ще поговорим пак и ще измислим най-добрия начин да се справим с това. Трябва ми името на твоя лекар и разрешение да говоря с него.

— Доктор Алън Райли. Работи в Центъра по медицина на Вирджиния.

Кимнах.

— Познавам го. И искам утре сутринта да му се обадиш. Кажи му, че ще се свържа с него, и питай дали не възразява да говорим за теб.

— Добре. — Той ме погледна крадешком. — Но… няма да кажеш на никого, нали?

— Разбира се, че няма.

— Не искам никой тук да знае. Не казвай и на Марино.