Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Не знам — без да го поглеждам, отвърнах аз.
— Знаеш. — Уесли хвана ръката ми и започна да я масажира с палеца си. — Обичам ръцете ти. Като на пианист са, само че по-силни, сякаш онова, което правиш, е изкуство.
— Изкуство е. Мисля, че в мое лице имаш идол. И тъй като се занимаваш с изготвянето на психологически профили, това би трябвало да те притеснява.
Той се засмя и целуна кокалчетата на пръстите ми, както често правеше.
— Бентън — казах аз и го погледнах. — Сърдя ти се, защото съсипваш живота ми.
Уесли ме изгледа изумено.
Станах от дивана и започнах да крача напред-назад.
— Животът ми беше такъв, какъвто го исках — почнах и чувствата ми се извисиха в кресчендо. — Местя се на ново работно място, наистина харча разумно парите си и спестих достатъчно, за да си купя това — собствена къща, която проектирах сама. За мен всичко беше на мястото си, докато ти…
— Сериозно? — Той ме погледна изпитателно и в гласа му прозвуча гняв и обида. — Повече ли ти харесваше, когато бях женен и ти редовно се чувстваше неудобно заради това? Когато връзката ни беше тайна и лъжехме всички?
— Разбира се, че не ми харесваше повече! — възкликнах аз. — Само искам животът ми да си е мой.
— Твоят проблем е, че се страхуваш от обвързване. Точно за това става дума. Колко пъти трябва да ти го казвам? Мисля, че трябва да отидеш на лекар. Може би при Зенър. Приятелки сте. Знам, че й вярваш.
— Не аз се нуждая от психиатър — казах и мигновено съжалих за думите си.
Уесли гневно скочи, сякаш беше готов да си тръгне. Още нямаше девет.
— Господи! Твърде съм възрастна и изтощена за такива спорове — измънках аз. — Съжалявам, Бентън. Не беше честно. Моля те, седни.
Той застана с гръб към мен и се вторачи навън.
— Не се опитвам да те обидя, Кей. Не идвам при теб, за да видя колко съм съсипал живота ти. Възхищавам се на всичко, което правиш. Само бих искал да бъдем повече време заедно.
— Знам. Съжалявам. Моля те, не си тръгвай.
Преглътнах сълзите си, седнах и се вторачих в тавана — греди и груба мазилка. Накъдето и да погледнех, виждах детайли, измислени от мен. Затворих очи. По лицето ми се стичаха сълзи. Не ги избърсах. Уесли знаеше кога не трябва да ме докосва и да говори. Той мълчаливо седна до мен.
— Аз съм жена на средна възраст с установени навици. — Гласът ми трепереше. — Не мога да го превъзмогна. Всичко, което имам, съм постигнала сама. Нямам деца. Не мога да понасям единствената си сестра и тя не ме понася. Баща ми беше на смъртно легло през цялото ми детство, после умря, когато бях дванайсетгодишна. Майка ми беше невъзможна и сега умира от емфизема. Не мога да бъда добрата съпруга, която искаш. Дори не знам какво е това, по дяволите! Знам само как да бъда Кей. И разговорът с психиатър няма да промени нищо.
— А аз съм влюбен в теб и искам да се оженим. И аз не мога да го превъзмогна.
Не казах нищо.
— Мислех, че и ти си влюбена в мен.
Продължих да мълча.
— Поне така беше по-рано. Е, тръгвам си — добави той. В гласа му звучеше болка.
Уесли отново понечи да стане, но аз сложих ръка на рамото му.
— Не по този начин. Не постъпвай така с мен.
— Кой? Аз? — недоверчиво попита той.
Намалих осветлението, докато в стаята стана почти тъмно. Луната приличаше на лъскава монета на фона на ясното черно небе, осеяно със звезди. Донесох още вино и запалих камината. Уесли ме наблюдаваше.
— Седни по-близо до мен — казах аз.
Той изпълни желанието ми и този път аз хванах ръцете му.
— Бъди търпелив, Бентън. Не ме карай да бързам. Аз не съм като Кони. Или като някои други хора.
— Не искам да бъдеш такава. И аз не съм като другите. Ние вярваме на очите си. Другите хора не разбират това. Не можех да разговарям с Кони как прекарвам дните си, но с теб мога.
Уесли ме целуна и плъзна ръце по тялото ми. Съблякохме се и започнахме да правим онова, за което по-рано най-много ни биваше. Лежахме на дивана до сутринта, докато лунната светлина не стана хладна и бледа. Той си тръгна, а аз почнах да се разхождам с чаша вино в ръка, пуснах си и музика. Надух тонколоните във всяка стая и накрая стигнах до кабинета.
Започнах да преглеждам списания, като изрязвах материалите, които ми трябваха. Залових се да пиша статия. Но не бях в настроение за това и реших да проверя електронната си поща, за да видя дали Луси ми е оставила съобщение кога ще може да дойде в Ричмънд. „Америка онлайн“ извести, че имам писмо, и когато отворих пощата, сякаш някой ме удари по главата. Адресът смъртдок ме чакаше като злонамерен странник.