Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
Съобщението беше написано с малки букви, нямаше пунктуация нито главна буква, само разстояния между думите, „мислиш се за много умна“. Отворих прикрепения файл и отново видях цветна снимка на отрязани крака и ръце, наредени на маса, покрита с нещо като същата синкава покривка. Вторачих се в екрана — питах се защо този човек постъпва така с мен. После, с надеждата, че той току-що е направил огромна грешка, грабнах телефона.
— Марино! — възкликнах, когато чух гласа му.
— Какво става? — сънено попита той.
Казах му.
— По дяволите. Три сутринта е. Никога ли не спиш?
Както предположих, Марино беше доволен, защото не бих му се обадила, ако Уесли още беше при мен.
— Добре ли си? — добави той.
— Слушай. Ръцете са обърнати с дланите нагоре. Снимката е правена отблизо. Виждам много детайли.
— Какви? Има ли татуировки или нещо подобно.
— Виждам ясно линиите на пръстите.
Нийлс Вандър, шефът на отдел „Пръстови отпечатъци“, беше симпатичен възрастен човек с оредяла коса и широка лабораторна престилка, която вечно беше изцапана с тъмночервено и черно от нинхидрина и от дактилоскопичния прах, и вечно бързаше. Произхождаше от знатно семейство от Вирджиния. Вандър винаги се държеше много възпитано и никога не говореше по лични въпроси, макар че се познавахме от много години. Но по свой начин показваше, че държи на мен. Понякога оставяше поничка на бюрото ми, друг път, през лятото — домати от градината си.
Известен с орловия си поглед, Вандър беше и специалист по фотоувеличение и всъщност бе обучаван в НАСА. През годините двамата с него бяхме материализирали множество лица от неясни снимки, бяхме разчитали неразгадаеми почерци и отпечатъци, и бяхме възстановявали липсващи части на тялото.
Системата с високоразделителни способности за обработка на образи различаваше двеста петдесет и шест оттенъка на сиво, а човешкото око различава най-много трийсет и два. Следователно беше възможно да сканираме нещо в компютъра и да видим онова, което не се забелязваше с просто око. Смъртдок може би бе изпратил повече, отколкото мислеше. Първата задача тази сутрин беше да сравня снимката на торса в моргата с тази, която бях получила по електронната си поща.
Седнахме един до друг и се вторачихме в четирийсетсантиметровия монитор. Двете снимки бяха на скенера и видеокамерата предаваше изображенията на компютърния екран.
Вандър протегна ръка и смени филтъра на камерата.
— Мисля, че трябва да преместиш едната снимка малко вдясно — казах аз.
— Да, но пак има смущения в образа, от които искам да се отърва.
— Хубаво щеше да е, ако разполагахме с оригиналите. Каква е радиометричната разделителност на това нещо? — попитах аз. Имах предвид способността на системата да различава оттенъците на сивото.
— Много по-висока, отколкото навремето. В сравнение с първите дни, мисля, че сме удвоили броя на пикселите, които могат да бъдат дигитализирани.
Пикселите, досущ точици на матрица, бяха най-малките елементи на образа, молекулите, импресионистичните точки на цвета, образуващ картината.
— Имаме и няколко дарения. Някой ден ще поискам ултравиолетово изображение. Нямаш представа какво мога да правя с цианоакрилата — продължи той: говореше за универсалното лепило, което реагира на компонентите на човешката пот и е отлично средство за разчитане на отпечатъци, невидими с невъоръжено око.
— Е, желая ти успех — казах аз, защото парите вечно не стигаха, независимо кой беше на власт.
Вандър отново премести снимката, сложи на камерата син филтър и увеличи по-светлите пиксели, осветявайки по-ярко образа, после уголеми хоризонталните детайли и премахна вертикалните. Сега двата торса бяха един до друг. Появиха се сенки и ужасните детайли станаха по-контрастни.
— Виждаш краищата на костите — казах аз. — Левият крак е отрязан близо до по-малкия трохантер, а десният — на около два сантиметра и половина, точно през костта.
— Ех, да можех да коригирам ъгъла, под който снима камерата, и перспективата на изкривяване — измърмори Вандър на себе си, както правеше често. — Но не знам мерките. Жалко, че онзи, който е правил снимката, не е включил скала.
— Тогава сериозно бих се разтревожила с какъв човек имаме работа — отбелязах аз.
— Само това ни липсваше. Убиецът да е някой като нас. — Той още веднъж премести снимките. — Да видим какво ще стане, като ги наложим една върху друга.