Последният скок на лъва

И ето че наистина започнахме да се движим. Шумът на двигателите бе оглушителен и сякаш всяка част на самолета стенеше и скърцаше, докато обръщахме към пистата.

Бях достатъчно близко до пилотската кабина, за да чуя как Синди попита:

— Ралф, мога ли да излетя оттук?

— Не, скъпа. Изчакай да стигнем до пистата.

Може пък и да съм си го представил.

Рулирахме минута-две, после завихме и спряхме в края на пистата. Синди вдигна оборотите на двигателите, без да забравя да държи краката си върху спирачките, старият самолет се затресе и се напрегна като спринтьор, готов да се втурне напред по дългата бетонна ивица.

Онова не беше ли прескачане в двигателя? Задавяне ли чух? Клиф, включи си слуховия апарат.

Чух някаква комуникация по радиото от кабината и Синди отговори:

— Здрасти, кула. Мога ли, такова, да използвам цялата писта?

Добре де, просто се шегувам.

Самолетът потегли, набирайки темпо, и усетих как става по-лек, когато наближи скоростта за излитане.

И преди да се усетя, се отлепи от земята и вече летяхме.

— Ралф! — изкрещя Синди. — Успях! Успях! Сега какво да правя?

Самолетът вдигна нос и всички стиснахме ремъците. Кейт ме прегърна, привлече ме към себе си и каза в ухото ми:

— Харесва ми да споделям всичко с теб.

Да бе. Следващия път ще споделим една от пурите ми.

Самолетът зави надясно и започна да набира височина, като в същото време описваше широки кръгове, сякаш беше тирбушон. Мястото за приземяване, което представляваше голяма, дай боже свободна от мечки поляна, се намираше недалеч западно от летището, така че по-голямата част от този тридесетминутен полет щеше да мине в кръжене, докато не стигнем височина 4200 метра.

Забелязах, че отговорникът по товаренето седи до зейналия заден отвор с нещо като интерком в ръка — вероятно за да поддържа връзка с пилотската кабина и да ги уведоми, когато всички са скочили.

Зачудих се дали Синди знае, че сме парашутисти. Така де, представям си я как идва в салона, вижда го празен и си изкарва акъла, после тича обратно в кабината и крещи: „Ралф! Клиф! Всички са изпопадали от самолета!“

Кейт доближи устни до ухото ми.

— Хубаво е, че те виждам усмихнат. — И ми лепна една влажна целувка.

Стиснах ръката й и я целунах по бузата.

Е, вече бях във въздуха и с нетърпение очаквах свободното падане и приятното, леко спускане с парашут до земята. Наистина е забележително и сравнително по-безопасно от онова, с което си изкарвам хляба.