Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
— Кой води интифадата?
— Ти, шейх! — беше отговорът.
— Тогава отговорностите са мои.
— Не всички — продължи да говори Молла Ясим.
— Кое и от тях поемаш, имам? — попита шейхът.
— Г-н президент, — каза един млад мъж — нека тази грижа остане моя!
— Млади момко, — каза Арафат — би ли повторил името си? Аз съм стар човек и вече започвам да забравям?
— Осман, твое Превъзходителство! — каза младокът, взирайки се в очите на началника. — Това достатъчно ли е?
— Осман Бен Кадир? — искрено изненадан попита Арафат.
— Точно така, шейх. Ти си мой кръстник.
Арафат стана, заобиколи масата, отиде и прегърна младия човек.
— Сине, мой! — каза той. — Баща ти беше мой брат! Бъди мой син, когато него вече го няма!
Осман се наведе, целуна ръка на Арафат, изправи се и каза с английска гордост понятие, което в арабския свят се презираше:
— Така и те чувствам, шейх! Моят живот е и твой живот! Аз ще поема отговорността за атентата. А ако ми разшириш пълномощията от Лос Анжелес до Владивосток, евреите ще пропищят от твоя кръщелник!
— Действай, синко! — каза Арафат и го целуна в устата.
— Иша падишах! — промълвиха шефовете на Хамас, Алфатах, Ал Кайда и Алакса.
— Братя, — каза Осман — да се справим с истинския си враг, тогава ще се разграничаваме на сунити, шиити, маронити, друзи или някакви други. Дотогава ние имаме един враг и ще го смажем! Аллах акбар!
— Аллах акбар — изкрещяха присъстващите на срещата.
Един „Мерцедес Е 300“ слезе от хълма и тръгна към морския паркинг, разположен на стотина метра от символа на Копенхаген, т.нар. Русалка. Това беше една несръчна статуя, издялана на неподходящо място от несръчен майстор, но символизираше жената, която чака с трепет мъжа си, да се върне от морето. Датчаните бяха част от нордическия свят. Можеше дълго да се спори кои всъщност са викингите — норвежци, исландци, жителите на Шетландските острови или те самите. Но Козела не беше тук, за да решава историко-географски спорове, още по-малко да трупа дивиденти на самочувствие в касичката на едните за сметка на другите.
Той изгледа появяването на евреите и започна да опипва местността с морския си бинокъл. На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно, но на пръв поглед „д’еба мама му“. Козела беше свикнал да се страхува повече от спокойствието, отколкото от видимата заплаха. И може би точно затова беше оцелял. „Тук нещо мирише на лайно!“ — помисли той, когато слезе от минивана си и маскиран като клошар със счупен крак и патерици тръгна да се изкачва по склона към Русалката. Тогава видя делтапланеристите. Два моторни и един безмоторен делтаплан се рееха из небето. „Леваци!“ — помисли Козела, върна се в колата, натисна с фалшивия си гипс педала на газта и тръгна към Копенхаген.
Когато се отдалечи достатъчно, за да се примеси с движението, той набра телефона на фон Веер.
— Подценяваш ме, твое благородие! — каза той, когато му чу гласа. — Аз съм войник, евреино! Никой по-добре от мен не знае, че заплахата може да дойде по въздух, по суша и по вода.
— Какво искате да кажете, генерале? — попита фон Веер.
— Нищо повече от това, което казах, — развеселен отговори Козела. — Кога ще разберете, че нямате работа с глупак?
— Отново не разбирам?
— Така ли? — влагайки цялата наивност на гласа си, каза Козела. — Тогава кажи на Бенина да тръгне на разходка по булевард „Хенриета“, с дамска чанта през рамо и панталони, Йохан. С ръцете в джобовете. По някое време аз ще я спра.
— Но това е търговската улица на Копенхаген, Козел?
— Маастар са гробищата на Копенхаген, Йохан! — каза Козела. — Или ще следвате инструкциите ми, или си търсете други съюзници срещу Арафат!
После затвори телефона и влезе в най-развратния бар на града „Янус Пеер“. Това беше барът на лесбийките и педерастите, на площад „Вилхелмина“, но идеалното място, където един петдесетгодишен уморен хетеросексуален мъж можеше да си почине, ако успее да се абстрахира от обстановката наоколо. А Козела отдавна се беше научил да бъде сам в тълпата.
Първият манш Бенина го извърши нахакано и припряно. Булевард „Хенриета“ беше дълъг дванадесет километра. Дълъг за конски преход, камо ли и за жена на токчета. Козела внимателно изгледа това усилие. Той наблюдаваше не нея, а обстановката наоколо и чакаше да види, откъде ще се появи заплаха. Тогава звънна телефона:
— Козел! — чу той фон Веер. — Бенина е грохнала от умора и има пришки на стъпалата.
— Сменете й обувките — каза Козела. — Никой не я е канил на бал?!
Половин час по-късно Бенина се появи на булеварда с джинси и маратонки. Сега вървеше по-уверено, макар че влезе за малко в един дръгстор „Апотеке“ и после продължи по булеварда. Козела седеше на улицата и просеше, той беше старец със счупен крак. Гипсът му се виждаше отдалеч, включително и лицевата му маска, макар че беше нахлупил една руска ушанка над ушите си, която беше хит на датския пазар за сезона. Една ушанка от самур струваше колкото един „Мерцедес Е 300“ и не бяха много тези, които можеха да си позволят подобна покупка.