Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
— Виж какво, Любомир Лазов! Сега ще обходиш всички софийски видеотеки и ще намериш един филм „Механикът“ с Чарлз Бронсън. Когато ти се обадя следващия път искам да си гледал поне три пъти този филм и да схванеш терка му. Разбра ли ме?
— Повтори филма, ако обичаш!
— „Механикът“ на Чарлз Бронсън, а сега се махай оттук, келеш! И по най-бързия начин разпродайте всички крадени мерцедеси, BMW-та и ауди! И това не е съвет, а заповед, момче! Довиждане.
Когато Маласа се измъкна от заведението и Мерцедеса потегли, Козела плати, взе вестниците, пътьом ги хвърли в коша за боклук и излезе в центъра на София. Лъхна го свежия студ на февруари, някаква инфантилна вълна от удоволствие го заля. Макар роден далеч оттук, той всъщност беше част от всичко това наоколо. И макар че се отвращаваше от него, по някакъв свой странен, дори перверзен начин, го обичаше.
Студена карпатска вълна беше заляла Североизточна България. Трима митничари от Дуранкулак бяха излезли на риболов и изчезнали. Техният шеф, който държеше офис в Шабла, беше застрелян в челото докато сумирал някакви отчети на бюрото си. В Твърдица намериха вкочанен в пряспа сняг Иван Иванов — Торпедото — шеф на митницата в Добрич, която се бореше и имаше реални възможности да добие статут на свободна зона. Всичко това Козела прочете в „Труд“ и „24 часа“, докато чакаше да викнат пътниците за Лондонския полет. Когато чу гласа на информацията, той стана бавно, „забрави“ вестниците на креслото си, вдигна яката на балтона и с аташекейса в ръце тръгна към терминала. Тогава се обадиха по телефона.
— Четеш ли вестници, шефе? — попита Малас.
— Не, момче. Броя овце — каза той и изключи апарата.
Следваха три часа полет. Бурно, лошо време, но за него нямаше нито добро, нито безбурно, поне откакто се беше родил. Така че му беше все едно дали ще загине в самолетна катастрофа или разяден от азиатски трипер.
VIII.
По същото време в Рамалла под обстрела на израелската армия и през главата на наблюдателите на ООН се провеждаше тайна среща между ръководителите на Хамас, Алфатах, Мъчениците на Алакса и талибаните на Ал Кайда. На това съобщение му беше предаден цивилизован облик или поне до пресата достигаше подобна информация. Първата жена — камикадзе се беше взривила на автобусна спирка в Тел Авив и беше отнесла със себе си в гроба тридесет и двама мирни граждани на Израел. Жени, деца, старци и нито един военен. По някакъв начин, виновен за войната между потомците на братята Сим и Хам нямаше. Някой трябваше да поеме вината за тази безсмислена касапница. Но вместо това, водачите на ислямската интифада предпочетоха да канонизират младата детска учителка Айва, като героиня на своята религия.
Джихад беше двигателната дума в този свят. Преведено това означаваше Свещена война срещу свинеядците от Кръста. Разбира се, това беше много елементарно, но и никаква доктрина, която не поставяше човешкия живот като ценност номер едно не можеше да бъде сложена. Затова ръководителят на събранието Ясер Арафат, колкото и добре да съзнаваше, че предизвиква омразата на мислещото човечество, съзнаваше, че не е по силите му да се противопостави на мразещите. „Омразата е велика сила“ — мислеше той, загледал събеседниците си. „Този, който може да мрази, е изключително опасно животно. По-опасно от него може би е само този, който може и знае да обича. А това са християните, по дяволите!“ — беше последната му мисъл, преди да вземе думата.
— Айва е жива!… — каза Арафат.
— Жива! — изкрещяха партньорите му.
— Айва ще бъде завинаги жива в сърцата ни! — повтори той.
— Иш Аллах! — изкрещяха партньорите му.
„Няма оправия“ — помисли Арафат, загледан в безумните погледи на мъжете пред себе си.
— Кой ще поеме отговорност за атентата? — попита той.
— Аз и ние! — изкрещяха всички като в хор.
Арафат отпи от изстиналото си кафе, направи дълга пауза и попита:
— Какво ще кажете за Осама? Той е легенда. А на нас ни строят стена. Тя ще унищожи и последния шанс на палестинците да участват равностойно в съвременния свят.
— Няма съвременен свят, шейх! — каза Молла Ясим. — Осама е заграден на афганистано-пакистанската граница и е въпрос на дни залавянето му. Тогава той ще почне да пее като онзи боклук Саддам. Айва е една от мъчениците на Алакса, шейх! И аз няма да позволя нейната жертва да бъде представена като заблуда. Тя отиде при нашия бог съзнателно и ние сме тези, които трябва да осветим пътя й… Аллах акбар!
— Аллах акбар! — изкрещяха присъстващите на срещата.
Арафат мълча много дълго, изпуши един „Житан“, допи сладкото си кафе и тогава попита: