Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Хайде да не превръщаме Коледа в представление — рече гувернантката, която мразеше този ден. Без да пожелае лека нощ, тя се измъкна от стаята през тесния коридор към източното крило. Скъпото й черно палто се вееше подире й.
Виктория се огледа, все още притеснена от думите на мадам Вилрой. Резултатите ще са достатъчно истински, увери сама себе си. А ако останалото не е, никой няма да разбере. Вдигна очи към тавана. В стаята бе горещо и мрачно. Въздухът бе плътен и сякаш се движеше. Виктория усети първите признаци на главоболие, но нещо я накара да задържи поглед върху полилея над главата й. Той беше направен от стъкло и съдържаше много на брой мъждиви свещи. Беше го гледала хиляди пъти, но този път сякаш той отвърна на погледа й. Почувства замайване, въздухът стана още по-плътен, все по-трудно й бе да диша. Стаята се завъртя и се изкриви. Дали беше истинска? За миг Виктория си помисли, че вече не вижда полилея, а само малките пламъчета. Те все още бяха там — неясни — висяха във въздуха над главата й. Сега, взирайки се нагоре, Виктория виждаше единствено огнените езици. Те кръжаха над нея, готови да я залеят с огнен поток. Разтърка очи.
— Вик — извика я Валентин.
Тя се обърна рязко и изсъска:
— Какво? Стресна ме.
— Какво гледаш?
— Нищо — тя отново погледна нагоре. Сега полилеят си беше на мястото. Виждаше стъклените части, свещите — съвсем истински, като всичко останало в стаята.
В полунощ Валентин, Виктория и Бел седяха около масата в дневната. Валентин се бе облегнал назад със стола, вдигнал крака върху масата, и упражняваше ловкостта на ръката си с една монета. Бел пилеше ноктите си, а Виктория проверяваше отново и отново няколко списъка.
— Ама че позьори! — изтърси Валентин.
— Някои ми се сториха приятни — обади се Бел, без да вдига поглед от маникюра си. Имаше предвид Томас.
— Май тъкмо си мислеше за Томас — рече Валентин.
— Не, не съм! — отвърна Бел.
— Напротив, мислеше — каза Виктория и задраска нещо в списъка.
— Спри да мамиш! — възмути се Бел.
— Пфу, гадост! — изкиска се Виктория. — Доста мръсни мисли ти се въртят в главата, Бел.
Бел се изчерви като домат и кресна към Виктория:
— Престани!
— Окей! Окей! Като стана дума за четене на мисли — продължи Виктория, — на партито чух интересен разговор.
— Аха, мерси — прекъсна я Валентин, — повечето от нас не се вълнуват особено какви са оценките от изпитите SAT на някоя девойка. Обаче нямам нищо против да чуя какви тайни крие нашата Бел…
Бел завъртя очи.
— Всъщност — продължи Виктория, — подслушах Бисе и Кристиан, които си говореха за това как всички ние сме се озовали тук. За осиновяването ни като бебета и за това как си започнала да се променяш, Бел…
Бел остави пилата за нокти и наостри уши.
— Какво казаха?
— Бисе беше разстроена от онова, което си й причинила — обясни Виктория.
— Какво? Тя не знае… Не съм направила нищо!
— Тя не знае всичко, но усеща, че я смяташ за грозна.
— Никога не съм казвала такова нещо! И дори не го мисля! — възкликна Бел.
— Продаде душата си на Дявола за ново лице — обади се Валентин. — Това сигурно й е подсказало нещо — той размишляваше на глас, докато гледаше монетата в ръката си. — Продаде душата си… Звучи като от Средната земя.
— Тя не знае нищо, Валентин. Никой от тях не знае какво направихме. Знам, че не е лесно, но трябва да си държим устата затворена.
— Не е толкова трудно — отвърна Валентин.
— Е, никога не съм имала друга тайна от Бисе. Никой няма да спечели, ако те разберат истината. Спомни си какво каза Вилрой — тези двамата не са с нас!
Виктория се озъби на Бел.
— Не се ли чувстваш гадно като постъпваш така със собствената си близначка?
— Аз обичам Бисе! Просто се опитвам да я предпазя. Познавате я. Това ще я убие.
— Да, бе, да. Правиш го само заради нея.
— Вик, моля те! Все едно ти пък знаеш какво е да обичаш някой друг, освен себе си.
— Както и да е. Рано или късно те ще научат какво сме направили — заключи Виктория. — Кристиан започва да усеща вина заради кражбите.
— Знам. Освен това тези фалшиви спомени за „изоставените деца“ и пътувания в детството са като съшити с бели конци — рече Бел. — Обаче трябва да мълчим. Ако Бисе научи истината, това ще разбие сърцето й и тя ще ме намрази завинаги.