Опасна дарба или поредният Фауст

Мадам Вилрой бе облечена в широкото си черно палто, носеше и стилна черна шапка. Винаги се обличаше елегантно, винаги правеше впечатление. Виктория се запита дали и дрехите й не са илюзия, както синята къща. Накрая реши, че не й пука.

— Да вземем метрото — предложи мадам Вилрой и пое по Лексингтън авеню. Метрото никога не я подвеждаше в желанието й да подслушва.

Виктория напротив, мразеше да пътува с метрото. Тя мразеше всичко, което я караше да се чувства обикновена. Купи си еднопосочен билет и тръгна към входа. Но вместо да пъхне хартийката в автомата и да влезе, отиде до аварийния вход и го отвори. Човекът от охраната я изгледа.

— Пъхнах билета си тук — тя посочи към автомата, — но устройството не го разпозна.

След това се усмихна мило. Пазачът също се усмихна на любезното момиче и му кимна да мине. Мадам Вилрой вече чакаше на перона.

— За пари ли си закъсала? — вдигна вежди тя.

— Системата им е толкова тъпа. Просто ми е приятно да ги надхитрявам.

Виктория хвърли неизползвания билет върху релсите. Един плъх се подплаши и побърза да се скрие.

— Радвам се, че знаеш колко си умна, Виктория — мадам Вилрой сложи ръка върху рамото й. Леденостудените й пръсти сякаш проникнаха през дрехите й и Виктория усети допира им върху костите си.

— Нали не смяташ, че съм се възгордяла? — попита саркастично.

— Няма нищо лошо да осъзнаваш силата си, скъпа.

— Казват, че гордостта е един от седемте смъртни гряха — опипа почвата Виктория.

— Светът гъмжи от глупави хора, Виктория. Затова има правила. Но ако човек е малко по-интелигентен, може да прескочи правилата. Нещо повече — може сам да ги създаде.

Виктория се усмихна. Понякога мадам Вилрой казваше умни неща.

Половин час по-късно вече бяха в Сохо. Мадам Вилрой вървеше бързо, а острите токчета на ботушите й чаткаха по тротоара. Тя сякаш не забелязваше приятните павирани улички, празнично украсените магазинчета, приглушената светлина, която струеше от витрините на кафенетата, скрити до половина със скреж, зад който едва се виждаше веселото оживление вътре. Тя просто вървеше, а Виктория крачеше с големи крачки след нея, полагайки усилия да я следва. Думите на гувернантката я бяха успокоили за кратко, но тревогите отново я нападнаха. Мадам Вилрой беше единственият човек, чийто мисли Виктория не успяваше да прочете. Затова не можеше да се отърве от съмнението. Продължаваше да си мисли за къщата. Какво щеше да стане, ако някой разбере истината? Най-вече се притесняваше от мисълта, че успехите й могат да се окажат просто илюзия и да изчезнат изведнъж, без тя да може да им попречи.

— Виктория?

— Да?

— Имам предложение за теб.

Виктория се оживи. Ех, ако имаше как да надникне в мислите на мадам Вилрой. Въпреки всичко, с нетърпение зачака да чуе какво ще й кажат, защото, за разлика от останалите тя обичаше сделките с гувернантката. Накрая винаги имаше чувството, че е спечелила.