Хайка за вълци

Нощта прекараха в бдение над покойната, той от едната й страна, стрина Груда — от другата. Митка заспа преди полунощ. През цялата вечер бе тичала да подреди добитъка, ходила бе до чешмата за вода и до дърводелницата да поръча ковчег и щом седна до печката, начаса заспа. Стрина Груда я примъкна до постелята, зави я и пак седна срещу мъжа си. Той бе станал жълт като смин, седеше на трикракото столче с лакти на коленете, не помръдваше и не отместваше очи от лицето на покойната. Така мина цял час, стрина Груда се разтревожи от неподвижния му поглед и за да го разсее, започна да му говори за домашни работи, каза, че е време лукът и чесънът да се засеят, че овцете започват вече да се агнят и в кошарата трябва да се прегради място за майките. Той не даваше знак с ръка или с глава, че я чува и разбира, и стрина Груда се изплаши да не би след като онемя на Радкината сватба, да загуби ума си на смъртта й. Намери цигарите и кибрита на прозореца и му ги подаде, искаше да отмести очите му от покойната, да ги види и да разбере дали е с ума си.

— Друг път кадиш като комин, пък сега не пушиш. Запали си! Хайде, запали си, мъжо!

Той извърна очи към нея и стрина Груда, както се бе навела до лицето му, видя в зениците му топла и смирена мъка, а не студена пустота и безумие. Сърцето й се отпусна, а когато той взе цигара и запали, приседна до коляното му, обгърна го с ръце и заплака.

— Не я гледай тъй! — каза тя през сълзи. — Нея вече бог я гледа. Чиста е душата й, затуй я прибра толкоз рано. Ела сега да си легнеш, че си уморен.

Стрина Груда го отведе в другата стая, положи го в постелята и докато го завиваше, той вече спеше. Събудиха го следобед, когато тръгваха към гробищата. Погребението се извърши бързо и тихо, старият поп Енчо прочете с пресипнал глас последната молитва и спуснаха ковчега в гроба. Тогава някои жени изплакаха високо, както се полага при раздяла с покойника, а стрина Груда, останала без глас и сили, падна върху пресния гроб. Вдигнаха я на крака, качиха я на волската каруца, с която бяха докарали покойната, и малкото погребално шествие тръгна по обратния път към село. На отиване към гробищата Солен Калчо гледаше само в ковчега, както през нощта бе гледал само лицето на покойната, а сега не отместваше поглед от следата на задното колело. Където извиеше следата на колелото, извиваше и той, и така до в къщи.

На четвъртия ден от погребението на Радка стрина Груда го накара да прекопае малко място за летния чесън. Макар да грееше слънце, земята бе още студена и можеше да се почака, но тя искаше да го залисва с работа. Ако не вършеше нещо, седеше неподвижен, гледаше все в една точка и не искаше да „разговаря“ с никого. Грижеше се както по-рано за добитъка и работеше из двора, само че трябваше да му се напомня за всичко. Сега стрина Груда му даде правата лопата, показа му къде да копае и си влезе в къщи. Той отиде в градината, свали лопатата от рамото си и спря. Завъртя се в пълен кръг, загледан в земята, и пак застана на място. И тогава изведнъж почувствува, че стои на земята с цялата си тежест, обонянието му долови дъха на току-що покарала царевица и дим, чу многозвучните шумове на селото, видя овошките, които издигаха напъпилите си клони към небето, жадни за топлина и простор, видя кръга, който бе отъпкал с краката си през оная вечер, когато бе излязъл от къщи, за да отиде някъде много далече. Спомни си като пробуден от тежък сън, че никъде не бе ходил тогава, а бе се въртял с часове в този безкраен кръг, като кон, завързан за стожер, спомни си как Митка дойде да го прибере в къщи, как цяла нощ бе гледал лицето на мъртвата, без да изпитва скръб и болка, как я погреба, без да хвърли шепа пръст върху ковчега й. Как стана тази работа, запита се той и осъзна, че бе прекарал тези четири дни в някакъв безпаметен и безметежен свят, в който бе гледал на всичко около себе си без мисъл и съвест. От очите му рукнаха безутешни сълзи, а въпросът, който го бе измъчвал месеци наред, отново легна на сърцето му като камък: „Защо господ ме наказва с тези мъки, аз ли съм виновен и за какво съм виновен?“