Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Разнасяше се пукот, а после настъпваше затишие. Това означаваше, че той е уцелил още при първия изстрел и се връща, за да постави нова мишена. После пак пукот и отново затишие. Или два последователни изстрела, което показваше, че първия път е пропуснал.
Изглежда, съм задрямал, защото се сепнах от гласа на Шефа, който каза:
— Време е за вечеря.
Влязохме да вечеряме. Седнахме на масата — старият и Луси един срещу друг. Луси отмахна влажния кичур коса от лицето си и като генерал, който минава на инспекция, огледа за последен път масата, за да види дали нещо не липсва. Сега тя беше в стихията си. Напоследък това рядко й се случваше, но когато й се случеше, нямаше равна на себе си.
Челюстите заработиха и Луси само дебнеше как работят. Самата тя почти не хапваше, но следеше внимателно да не би някоя чиния да остане празна, наблюдаваше как дъвчат челюстите и лицето й се отпускаше и размекваше от една вяра в щастието, както се размеква лицето на главния механик, когато влезе нощем в машинното и види сливащия се в кръг маховик, плавното движение на буталата и балетните стъпки на големите стоманени лостове по техните строги орбити, а целият трюм, окъпан в електрическа светлина, блести и пее пред него като вечния механизъм на главата божия и корабът отмерва своите двадесет и два възела по стъкленото, лъснало под звездите море.
Така челюстите около масата работеха, а Луси седеше, изпълнена с блаженство.
Тъкмо бях успял да преглътна последната лъжичка шоколадов сладолед, която трябваше да натъпча в гърлото си, както се натъпква циментов разтвор в дупка за стълб, когато Шефа — голям и последователен лапач — дояде последния си залък, обърса си устата със салфетката и каза:
— Така, а сега ние с Джек и Захарчо ще се понесем по шосето да вземем малко въздух.
Луси Старк хвърли на Шефа един бърз поглед, после намести солницата на масата. В първия миг човек би помислил, че това е обичайният поглед, който съпругата хвърля на мъжа, когато той става от масата след вечеря и съобщава, че има намерение да слезе за малко до града. Но не беше така. В този поглед нямаше нито въпрос, нито протест, нито укор, нито заповед, нито обида или хленч, нищо от рода на „значи, ти не ме обичаш вече“. В него просто нямаше нищо и именно това беше забележителното. Този поглед беше подвиг. Всеки акт на чисто възприятие е подвиг и ако не ми вярвате, проверете сами някой път.
А старият погледна Шефа и рече:
— Пък аз си мислех… мислех си, че ще останеш да преспиш тук тая нощ.
И не беше трудно да се разбере какво имаше пред вид. Синът си идва у дома и родителят гледа да го хване на въдицата. Старият — или старата — няма какво да каже на чедото си. Ще му се само детето му да поседи някой и друг час на креслото, а после да си легне под един покрив с него. Това не е обич. Не искам да отрека съществуването на обичта изобщо. Просто говоря за нещо, което се различава от обичта, но понякога минава под това име. Много е възможно без това нещо, за което става дума, обичта изобщо да не може да съществува. Но само по себе си то не е обич. То е в кръвта на човека. То е нещо като кръвна алчност и неизбежна съдба. И то именно отличава човека от безгрижната твар. Когато се родиш, баща ти и майка ти губят нещо от себе си и дават мило за драго да си го върнат, а това нещо си ти. Те знаят, че не могат да върнат всичко, но гледат да върнат колкото е възможно по-голям къс. И връщането в старото бащино огнище с обеда на открито под кленовете много наподобява гмуркане в басейн с октоподи. Във всеки случай това бих казал аз в онази вечер.
И тъй старият преглътна два-три пъти, вдигна воднистите сини очи към Шефа, който беше плът от плътта му, макар че никога не бихте познали това, и хвърли въдицата. Но я изтегли празна. Поне без Уили.
— Не — каза Шефа, — трябва да бягам.
— Аз пък си мислех — подзе пак старият, но се предаде и помири. — Е, ако имаш работа…
— Не е никаква работа, а чисто забавление — каза Шефа. — Във всеки случай мисля да го превърна в забавление, преди да ликвидирам въпроса. — Той се засмя, млясна жена си по лявата буза и потупа сина си по рамото така непохватно, както обикновено правят това бащите (сякаш се извиняват за нещо, а всеки, който би потупал Том Старк по рамото, би трябвало да му се извини, защото той беше надуто копеле и когато баща му го потупа, оня не го удостои дори с поглед).